Чувството за мълчаливо, незримо присъствие, вслушването през тишината -всичко това Елена Филипова сякаш успява да улови тишината, приглушените звуци, тихата светлина на нещата, да усети единството и сътворяване на живота. В стиховете на лирическата героиня няма вик и врязване, но неусетното тихо отдалечаване все пак не изтрива следата от изживяното:
Излезе от живота ми сякаш на пръсти…
Тихо, безшумно затвори вратата.
Не ми каза „Чао“, нито пък „Сбогом“,
не успя да изтриеш обаче следата…
Разбирането на особената тишина е без преграда, тишината е разградена, тихият покой на звуците е „на пръсти”, трансформират се в едно индивидуално и надлично Аз, „от отминала вечност и усещането за цялост”. Създаването на неуловимата трансформация се пресъздава от преживяното за близкото, трепетно съществуването на докосванията от случилото се:
Онази, която и до днес аз помня,
оставената с целувки по моето тяло…
Отпечатъка от отминала вечност
и усещането за цялост…
При разглеждането на стихотворението „На пръсти” дистанцията в куплета е пределно скъсена,а лирическият субект се отъждествява с пътуването.Пътят, по който върви лирическата Аз , е едно сприятеляване, и пътуване, заедно с нещата – копнежът за вечност и игра със случайността, на осъмняването в логика на времето, на устремност и активно, доверчиво очакване:
Отиде си тихо. Аз не усетих,
че тръгването ти няма да е за кратко…
Нямаше да е пътуване, което свършва,
и посрещане, което щеше да е сладко…
Можем да разберем и особеното внушение у Филипова за композицията в последния куплет.Тя прилага двойното усещане, пише едновременно на конкретното и на неопределеното, придобива неочаквани съотношения с видимото и невидимото.
Този невидим поглед обаче е на прага на неговите превращения, готово да обърне своето друго, преобразено лице.
В това лице поетесата вижда пътуването на лирическия субект за преодоляването на самотата и се усеща като едновременно надмогване и като поетична хармония със себе си и като чувство за осъществяване на най-дълбоката същност на Аз-а:
Излезе безшумно, сякаш на пръсти…
Неясно, без думи и многозначно…
Не загаси дори светлината, а като тръгна
всичко навсякъде стана ми мрачно…
