Стиховете в поезията на Елена Филипова се съпреживява от авторката, която от своя страна чрез словото пресъздава себе си и своя вътрешен свят.Тя пише за тялото и разголвайки истината за телесното, радва се на живота по свой начин, чрез връзката със събирателния образ на /момчето, мъжа, моряка, скитника, капитана, учителя/, единствения /действителен и/или въображаем/, който обича.
Поетесата се доказва като авторка, която има свой стил /и мироглед/, неподражаваща на каквато и да е друга поезия. Тя говори за тази красота по различни начини и един от начините е любовта към малките неща, чувствителността към детайла, погледа, усета, към дребните, почти незабележими, често подминавани между другото нейни прояви.
Авторката, съвпадаща и паралелно с лирическата Аз, пише за любовта като за едно афористично състояние на тялото.Но мотивите за тялото могат да се преекспонират, ако прекрачи прага на скромността, за да постигне допустимото в интимния живот на Аз-а:
С друг съм сега и се чувствам добре!
Погледни тялото ми – то е щастливо! /”Спрях да те чакам „/
С афинитета си към тялото Аз-ът на стиховете отразява силните си емоции чрез телесните изживявания между жената и мъжа.В същото време в душата на Аз-а, която говори в стиховете, чувствата стават все по-бурни. Те се отразяват на усещанията в тялото ѝ: те изтръпва, сърцето ѝ прескача, устните и трептят:
Чувстваш ли изтръпване по своето тяло?!
И непознат ритъм във своето сърце?! /”Наслади се цялото влюбване”/
Дъхът остана ….
в силните вълнения и стаените въздишки.
В устата ти, по гърлото ти, в моите устни,
в трепетите и издишванията ни всички…/”Недовършена целувка”/
После устата на Аз-а пресъхва, пламъци избухват под кожата ѝ, чува силно бучене в ушите си. В стихотворенията са описани, освен емоциите и тяхното отражение върху тялото:
Ти си като пожар в душата и сърцето!
Огън, който продължава силно да гори.
Със страстта, която оставиха телата,
с гнева как някой някога ни раздели./”Пожар,запазен в мен”/
Аз-ът е в собственото си емоционално състояние, отразяваща и жаждата за въплътяване в телесността с трайна нагласа с въпроси в поезията като стремеж към отговорите за интимна реализация в стихотворението. Тук телесността е въплътена в дъх, в целувка, и в сърцето:
Ще те науча как да обичаш,
ще те науча как верен да си.
Как с целувка да даваш дъха си,
как да рискуваш да те боли! / „Ще те науча какво е любов”/
Страдание на тялото и тържество на неумолимото тяло търси в телесното начало на живот, в неговото истинско, безспорно съществуване… за тялото, което усеща присъствието на други тела, а това е тяло с висока чувствителност:
А аз не искам да съм тиха.
Искам да съм, каквато бях преди!
Луда, страстна, неразумна…
Момичето, в което влюбен беше ти! /”Безумие и разум”/
С нахлуването на голотата, на щедрата първичност се забелязва и обратен художествен процес – обърната перспектива, разбиване на целостта, фрагментаризация и ново сътворяване на света от разбитите части на изобразената картина:
Научих се да обичам по малко –
на парченца с парченце сърце.
Ти единствено ще можеш
любовта ми някога да събереш.. ./”Свърших любовта ми”/
Съчетанието на прякото назоваване на части от сърцето е принадлежащо на тялото. В художествения поглед се стига до резултата на реабилитация на тялото с най-дълбоката връзка на лирическата Аз за трансформация на сетивата:
Забрави за сладките моменти,
за телата ни, преплетени във страст…
…..
Но помни завинаги сърцето –
последният му ритъм ще е твой! /„Не помни”/
Изживяването на Аз-а към тялото се фрагментира като част от ръката. Да притежаваш ръката (само нея, защото останалите части са забранени) е копнеж по тялото, което не е твое. В събирателния образ на стиховете няма „мъж- съпруг”, но съществува „мъж не-съпруг” получаващ достъп единствено до тази една-единствена разрешена част от тялото. За него ръката е жената, тоест фрагментът „ръка” измества цялото – женското тяло и го разчленява:
Държеше ръката ми и я стискаше,
за да си сигурен, че ще остана там.
И че ще можеш да я пуснеш,
ако някога изпиташ нужда да си сам… /”Ти ме научи да обичам така”/
Често владеенето на жената е опосредствано чрез владеенето на тялото. Да притежаваш жената е изконно мъжки импулс, където мъжът владее, а жената се подчинява. Лирическата героиня е успяла с безпощадна откровеност да улови всеки миг от спускането си до първоосновата, да разсъблече поетичния акт от всяка привидност и да разголи поетичното до неговата изконна същност, за да провъзгласи убедено тъждеството на битие и поезия:
Гола съм! Съблякох всички страсти! Нужен ми е единствено и само Той! / „Да продам болката си”/
Женското тяло трябва да се преосмисли още веднъж, както за „ръката”, така и за „очите”. Възпроизвеждането на „очите” като част от тялото, обаче налага нуждата от допълнително вглеждане и обосновка, за да отговори „защо“.
Изказът на отговора на лирическата Аз е, че „очите” в двете посоки трябва да „извират” от тялото, да преминават през тялото, да се случват чрез тялото и да се опитват да (из)мислят жената „от” и „през” тялото:
Начинът, по който ме погледна беше топъл.
Обещание, молба или завет…
Че няма да си тръгна и ще те обичам,
че моят поглед ще е винаги за теб… /”Очите ми казват всичко”/
….
Едни очи, страхуващи се да се срещнат,
за да не почувстват отново любовта… /”Недовършено”/
….
Няма вече за нас общи пътища,
но искам да остана в твоите очи.
…..
Не вярвам пак мой да си ти,
но искам в очите ти вечно да бъда! /”В очите ти”/
…
Нека отворя очи, когато той ме докосва!
Нека мислено да спреш да ме докосваш ти! /”Дали не бе…”/
Всеки стих в Елена Филипова не е директното изображение през очите към тялото. Стиховете са своего рода метафоризирана картина на действителния и/или въображаем лирически субект като образ и видение.Тогава могат да се пре/прочетат стиховете в стихосбирката „Говори ми, моряко”:
Дай ми мастило, за да напиша Книгата –
закони, които да спазваш и ти…
Молитви, които да са ни общи. /”Направи ми църква”/ …. Лист хартия ли е?! Ама там ми е душата! / „Да продам болката си”/
