Предпремиера
…Какво значи „да вземат света ти”, а не само да ограбваш светове…
Да се вгледаме в Елена, отлетяла към поетическия небосклон
Има поетеси, които блясват като метеорити на поетическия небосклон. Те са дарования и таланти, избухващи на младини, а с течение на времето, казват каквото им е дадено да казват, и политат с повеи към далечния поетически небосклон. Но преди да постигне до небосклона Елена Филипова бавно и търпеливо върви по своя житейски и творчески път, достигайки до своите нелеки прозрения.
Зачетем ли се към последната й книга “Говори ми, моряко” ще установим, че след първата й стихосбирка “Забравих да ти кажа…” насам, натрупаните количествени поетически „пластове” на Елена са постигнали подобрени качествени изменения. Но вярно ли е, че количествените натрупвания от стихове водят до качествени изменения в поезията? Онова, което там е било обещание и загатване на значителни поетически възможности, е избуяло и разцъфтяло с времето. Авторката върви по собствения си път, движението му чрез текстовете е постъпателно – с втората книга, тя стават по-добра, спрямо предходното й състояние.
Да си даваме сметка и, че обаянието на подобна поезия не идва по линията на внезапно кипналата чувственост или ефектната метафора. За това време Елена е избистрила своя разпознаваема словесна физиономия, а прецизността й оставила вдъхновението да се излива в стиховете.
Всеки от нас може да прочете конкретните стихотворения от стихосбирката „Говори ми, моряко” и, ще откриете за себе си онези стихове, които отекват в съзвучие с душата ви, с личния ви опит, със собствените ви прозрения и вкусове.
В този случай не би трябвало толкова да говорим за конкретните текстове от стихосбирката, колкото да отбележим обособените места на тези текстове, общото излъчване на стихосбирката.
Другото, което прави впечатление, е непрестанната вътрешна диалогичност на авторката с други текстове. Понякога тя се съгласява с тях и ги доразвиват, понякога ги репликира. И по този начин придава една допълнителна акустика от индивидуалното лутане и питане в първото стихотворение „Ще те науча какво е любов”:
Ще те науча как да обичаш,
ще те науча как верен да си.
Как с целувка да даваш дъха си,
как да рискуваш да те боли!
От мен ще разбереш какво е любовта –
във всичките и нюанси и цветове!
Какво значи „да вземат света ти“,
а не само да ограбваш светове!
Ще те науча да залагаш сърцето си.
Как болката там трудно отминава…
И как да ме преодолееш,
защото след изпита учителят си заминава!
Стихотворението е публикувано на 26.06.2018 в Елефсина, Атика, Гърция, а
написаното от Елена : „Какво значи „да вземат света ти”, а не само да ограбваш светове”, е всемирно, сякаш е отлетяло, и се е вселяло в поетическия небосклон. И това не е преувеличено, може и да е оспоримо, но написаното за Елена вече се „излъчва” в ефирния небосклон.
И това е така, защото превръщането на авторката за индивидуалното лутане и питане е в генетична свързаност с „лутанията и питанията” навсякъде и в света е за онази човешката духовност изобщо /във всяко отношение, поначало, по принцип, никак, напълно, съвсем, с една дума/.
Озаглавеността на настоящия първи куплет проблематизира за идентичността, по-скоро – идентифицират се с проблематизма на модерната женска субектност. Поезия като способност за поетично (само)усещане.
Лиричната Аз е бягаща от крайностите, от възможност за изразеност, от неизразимостта, от себе си, от другите… Никога не можеш да кажеш дали смисълът на стиха всъщност има смисъл за своята авторка и, от друга страна – дали привидната липса на смисъл не кодира съществен интимни значения.
В третия куплет става дума за поетичната гама в регистъра: страх, страст, любов-омраза и даже баналността на еротичното преживяване – съчленена от „парчета” усещания за поезия.
Дали пък това не е криещият се образ – Учителят, който е заминал? Тогава текстът моли за поглед-проникване, докато бяга от него…
Стихотворението само по себе си е прочувствано, но прочетеш ли и другите стихове, ще почувстваш, че стихосбирката „Говори ми, моряко” не е от поетични отрязъци в смисловите акценти, а е цялостна в обединителната тематика, зазвучаваща с вълнуващите стихове към поетическия небосклон. В тях са вписани и фрагментите от поантите на стихосбирката.
Втората лирична книга „Говори ми, моряко” на Елена Филипова е поезия, присъща за поетеси на по-зрели години. Но Елена е млада и въпреки младостта си, е последователна в своята поезия и в търсенията си по отношение на творческото си развитие.
Словесният й изказ е поетична изчистеност, лаконичност, пестеливост, а обхватът на визията й се разширява и задълбочава. Стилът на ранната Филипова е изключително индивидуален. В стиховете няма да открием нищо лековато, непреживяно, съчинено, измислено.
Нейната лирика идва от познанието, интуицията, вътрешното самопознание, който става важен елемент от нейното светоусещане, в основна умонагласа. В поантата на стихотворението „Душа на листи от хартия” поетесата заявява:
За теб ще пиша, та ти си още в мене!
Думите са там, не мога да ги скрия!
Душата ти остана все така моряшка,
а моята – душа на листи от хартия!
Прочетете ли стихосбирката на Елена, може да преценете дали авторката е изискваща, питаща, диалогична.Да започнем с „изискваща” от куплета в стихотворението: „Готов ли си за самотата”. Там Елена е и „изискваща” и „питаща”:
Мой ли си, или те деля със други?!
Колко бряга има в твоето сърце?!
Намираш ли пристанище във много?!
Всяка вечер ли любовта е с различно лице?!
Освен въпроси има и удивителни препинателни знаци, което само по себе си е и диалог. А диалога на поетесата със себе си минава през света и се затваря отново в субекта. Филипова съчетава силния ум, духовния стоицизъм, интелектуалното прозрение с неповторимата женска сетивност и интуиция. Това го има в поантата на стихотворението:
Страх те е да си влюбен или да си верен?!
Морето ли само е твоята вечна любов?!
Не искаш „цял живот да обичаш жена си“?!
А за самотата дали си готов?!
Може да прочете, че в поезията на Елена няма да откриете формалистични капризи, а дълбоки психологически обобщения в екзистенциалния й смисъл. Това може да го прочетете в поантата на стихотворението „Аз не съм от онези жени”:
На трийсет ли станах?! Не ги чувствам!
Лицето ми е на двайсет, душата – на пет!
Вярвам в мечти и в истински хора!
Продължавам да вярвам и в теб!
Явно, че дарованието на Елена е специфичен индикатор за художествена истинност на нещата, което постоянно я поставя в конфликт с всяка време и всяко пространство въобще. А Филипова е търсеща поетеса и личност, и това е ключово за истинската поезия.
В лириката си тя е част от света, макар че се опитва да се разграничи и го пренаписва посвоему, като рови и търси в себе си и навън пътя на живота ни, маркиран от въпросителни. Да прочетем и за поантата от стихотворението „Рана, като че ли от вчера”:
А не си ми от вчера, времето мина!
Но защо още сякаш прясно болиш?!
Мислих, че само одрасках света си,
а като дълбока рана още стоиш…
Изтънчената чувствителност и болезнената отзивчивост към всяка неправда и чужда болка на тази поетеса е много силна. Понякога несъгласията са изразени по-притушено, друг път на висок глас, стигащ до вик, но винаги достатъчно категорично и безкомпромисно.
Това настроение и състояние на Елена усещаме в поантата на стихотворението ”Безумие и разум”, което можем да приемем като предисловие въобще към цялата й лирика:
А аз не искам да съм тиха.
Искам да съм, каквато бях преди!
Луда, страстна, неразумна…
Момичето, в което влюбен беше ти!
Тази вроденост на поетесата да усеща преди всичко драматичното и трагичното в неговите сенчести страни се проявява още от детството, просто Елена така е устроена творчески. Тя силно усеща вътрешните детонации на човешката душа, екстазите и терзанията.
В същото време поетесата е способна на задъхано страстни, синкопно насечени съзерцания, видения и блянове. Всеки стих е една искрица, лъч от изгаряне, преживяна болка, която пътува в мрака на човешкото битие и неистово иска да го осветли и помилва. И пак към поантата на стихотворението „Махни ръцете си от мен”:
Махни ръцете си от мен, вече е различно!
Помогни ми да забравя как било е с теб.
Всичко беше като сън и бе прекрасно,
но дръпни се, моля те, да продължа напред!
Любовта също е част от лиричната тематика на Елена. Но тя е далеч от примитивно-чувствените й проявления и изблици. По-скоро става дума, че лирическата героиня е разпъвана между любов и нелюбов, възторг и покруса, ярост и примирение. Тя не се хвърля в емоционалните бездни на любовния екстаз. Има и поанта на стихотворението „Няма обич напук” , в което може да се прочете:
Чуй ме, върви си, изстинах към тебе!
Вкусът на устните ти днес е друг.
Не идвай! И онази Елена я няма!
Загубихме шанса. Няма обич напук…
Освен всичко друго, в стиха е налице екзистенциална осмисленост на любовта. В поетесата прави житейска и творческа автохарактеристика в поредната поанта на стихотворението „Теб не те ли заболя”:
Не съм те забравила, но боли по-малко.
Обичам те още, но продължавам напред!
Само кажи ми, моля те, искам да зная
от моите болки не те ли заболя малко и теб.
Пред поезията и лирическата философия на Елена никой не може да остане безразличен. Възприемаме тази поезия като монологично послание, но нейната поезия не може да се осланя на буквалното възприемане на текста, а разчита преди всичко на дълбоко скритите подтекстове.
Пишейки, тя донаписва субекта на текста, рецептивният жест става писане-четене на една неясна субектност. За лириката на Елена можем да кажем: тя става реалност извън себе си, в желанието за отписващо-дописваща, споделеност. И това се съдържа в поантата на стихотворението „Път винаги ще има”:
Ще ме загубиш, но пак ще ме намериш.
Ще ме стоплиш, някога и ще усетя зима…
Но докато си жив и аз съм жива,
път един към друг винаги ще има!
