Върху самата невидима плът на Времето
Нравствено – естетически асоциации, предизвикани от „Приписки към Времето” *
Самото заглавие на книгата на Максим Момчилов „Приписки към Времето” съдържа в себе си една мъдра и красива метофора, която за съжаление напоследък все по-малко хора улавят. И все се намира някой много грамотен редактор или коректор, който все напира да поправи първото И на Е в прекрасната в старинната си патина дума „приписки”.
Откъде да знае човекът, че не става дума за правописна грешка в заглавието на книгата, а за онези приписки, като волна, кратка притурка към канонически богослужебни книги – евангелия, псалтири, стихари, триоди и др.п. И още,че оригиналните приписки са един от важните извори на нашата трагична история на робството, създавани спонтанно през вековете от края на Х век почти до края на Освобождението.
По правило приписките ни съобщават за някакво важно природно или обществено събитие и катаклизъм и започват неизменно с: „Да се знае…” .Например, „Да се знае кога се тресе земята у събота на два и половина сахата…” или „Да се знае кога бе страшна размирица и обесиха партриарха и Нишевския владика…”
Приписките обаче са не само искри, къси информационни послания, а гласове от мрачната пещера на миналото, които като грегорианско пеене дълго и призивно отекват в душите ни… Спомнете си прекрасното: „ Почини убоги Райко, от своята голяма тъга…” или за афористичното: „Плувай, плувецо, пиши грешни поп Петре”.
Предизвикателно и оригинално е намерението на Максим да събере и запази своите свидетелства на отминалото време и чрез книгата си да остава и като документ за горещите събития на съвременността с прословутия преход не къде да е /не кощунствено, пази Боже, върху светите богослужебни страници/, а направо върху самата невидима плът на Времето. И с това да каже по нещо важно за себе си и за хората, „да се знае…” за всичко онова, което преживяхме през драматичните години на прехода.
Приписките на Максим са плод на неговия напрегнат журналистически труд, като кореспондент в Несебър на много и престижни национални и регионални издания, и най-вече като главен редактор на „Слънчев бряг”.Вестник, който по мое скромно мнение е един от най-добре списваните регионални вестници в страната.
Книгата е уникална именно с документалния си характер, със спецификата си точно, конкретно, изчерпателно и последователно да хроникира бурните събития в несебърския регион през целия драматичен период, когато се наливаха „основите на капитализма”. И който в крайна сметка доведе до днешния бурен икономически растеж на несебърската община, превърнала се отново в своеобразен град-държава.
Впрочем, как ви звучи: „Ню Йорк се превърна в Шипка, Несебър в Рио де Жанейро”, или „Смърт коси кметския живот в Несебър”, или „Врагът никога не спи, той е с партиен билет”. Зад тези и други провокативни заглавия на автора всъщност се крият не сензационни жълтеещи текстове, а изключително добросъвестно и прецизно написани анализи, коментари, информации, интервюта, очерци и репортажи. Едно същинско публицистично богатство, което респектира с качеството и обема си. Богатство, на което мнозина от т.нар. големи имена в днешната българска журналистика могат само да завиждат на автора.
Публицистичното майсторство и талант на Максим са наистина универсални, защото няма журналистически жанр, в който той да не е оставил свидетелства – свежи и оригинални, от които струи чувството му за хумор, което сякаш е неизчерпаемо.Това са все текстове, които подобно на виното, след като отлежат, ще стават все по-ценни за потомците ни, и по които в бъдеще гражданите и историците от несебърския регион,а и не само те, ще съдят за изминалите „горещи” 20 години.
„Двадесет години ?!” – за мнозина от по-младите читатели на книгата това звучи отчайващо далеч във времето, през… миналия век! Някои от тях може и да не са били родени, когато сякаш на един дъх са писани текствоте, събрани понастоящем в този първи том на „Приписки към Времето”.
Но каво да кажа аз, след като пресметнах, че с Максим се познаваме повече от 30 години! Наистина, колко бързо отминава времето… и като че ли всичко е било сън?!..
Сякаш вчера беше когато се запознахме във Филисофския факултет на нашия Софийски университет, в който почти по едно и също време следвахме и завършихме.
Спомням си неговата леко приведена фигура със спортна походка да се мярка ту из коридорите на университета, ту в мензата, ту в прочутата 112 аудитория.Или на онези незабравими студентски бригади, когато сме осъмвали в разгорещени философски разговори и спорове.Незабравимо студентско време, накъде изтече, къде се скри от взора ни?
Книгата на Максим ми напомни, че се познаваме достатъчно отдавна, за да мога уверено да твърдя, че той наистина е сред онези оригинални, артистични личности, които никога не натрапват себе си.Така си бе от самото начало на нашето запознанство, прерастнало в приятелство, така е и до днес.
Впрочем, Приписките му ме изпълват с възхищение и поради една друга съществена причина – чрез тях Максим сякаш е успял да „улови” изтичащото време и да го „завещае” на потомците , такова, каквото го е видял със своя приницателен поглед на публицист и социолог.
Пиша за него и като социолог, защото друга голяма част от нашето приятелство и делово общуване през годините е свързано именно с емпиричната социология. Максим беше, и си остава човекът в Несебър, на когото разчитат всички мастити социологически централи, когато стане дума за проучвания на несебърска територия, били то маркетингови, предизборни или чисто рейтингови.
Във всичко – от формирането на емпиричните хипотези, през работата на терен с анкетьорите, до анализа, обобщенията и социологическите изводи, Максим бе винаги изключително прецизен, обективен и пунктоален. Сигурно към това го е приучило житието и битието му на журналсит с дългогодишен опит. А може би още и поради присъщата на характера му деликатност и непретенциозност, които със сигурност и му пречат да се впише сред познатите графомански величия, изпълващи днешните научни общества и най-различни писателски дружества.
Неговата сериозност към всичко, с което се захваща, все пак е била забелязана и оценена.Съвсем не случайно Академията за лидери с принос за развитието на страната към Националния конвент на експертите в България го удостои със Сертификата и Златния знак на конвента, присъждайки му официален статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на медиите и развитието на българската култура.
Сигурно разбирате, че цялото това наше дългогодишно приятелство не ми позволява да се отнасям към публицистичното му творчество с необходимите за такива случаи дистанцираност. Напротив, признавам си, че в преценката за Приписките винаги съм бил пристрастен! Дори и тогава, когато безжалостно съм отхвърлял някои от най-дръзките му журналистически предизвикателства, с които си е навличал гнева на силните на деня. За отстояваната от него гражданска позиция той винаги е заплащал скъпо, но мъжествено и докрай я е защитавал.
Опитаха се да го сплашат – и не успяха! Да го унижат – също не успяха!Опитаха се да го накарат да мълчи – и се провалиха! Станаха за смях в опитите да заглушат свободното му слово, като арестуваха вестника! Този нечуван дотогава вандалси акт се занимава Парламентарата асамблея на Съвета на Европа
И тук, както при Приписките, съществува, според мен, интересна историческа успоредица и аналогия.Настощият Максим като преподобния Максим Изповедник, неговия велик светец – покровител, един от най-блестящите мислители на Православия изток, чийто бурен и изпълнен с мъченичество живот не е бил препятствие за богатото му религиозно, философско и богословско творчество.Трудностите и изпитанията той преодолява с мъжество и стоическа непоколебимост.Неговите книги са били любимо четиво на миряни и монаси.Интересен е разказът на византийската писателка Ана Комнина: „ Спомням си как майка ми често носеше със себе си книга и тълкуваше догматическите места на светите отци, и особено на философа и мъченика Максим Изповедник…”.
Зная и съзнавам колко рисковани са историческите палели и сравнения, но все ми се иска да вярвам, че този първи том от книгата на Максимч Момчилов „Приписки към Времето” ще има благоприятна съдба и прием сред читателите си като книгите на неговия небесен покровител и застъпник – преподобният Максим Изповедник.
01.12.2006
Пеньо КОСТАДИНОВ,
доктор по философия
* Рецензия за публицистичната книга от Максим Момчилов „Приписки към Времето”, том 1, издатество „МараМ“ – Несебър, 2006 г.
