Пред премиерата „Говори ми, моряка”

         Лирическата Аз тук говори от себе си, от първо лице единствено число. И за голямата „игра“ Аз-ът има огромно богатство от думи – всичките слова от поезията на „Говори ми, моряко”. Те се подхващат, поемат, сплитат се с нейните изричани думи,с особеността на детското виждане, елементи на наивизъм с особена вглъбеност, със скрита дистанция и оглед отстрани.В същото време има още една възможност да продължат „играта” в „С лъжи за пораснали”:

Казваш, че не искаш да си играеш с мен!
Но не знаеш – аз обичам игрите!
Играя и по свои, и по чужди правила,
залагам сърцето си, залагам сълзите.

         В играта, неочакваните асоциации се съчетават в тези стихове с точен усет за промяната на тоновете в поетичната атмосфера. Всичко това е подчинено на игровото начало и в духа на едно буквализиране на понятието „игра” да си поиграе с лирическия субект. Една деликатна образна игра, от която представите стават по-осезаеми:

Мислиш, че съм малка за големите игри.
Че слушам теб и те оставам да водиш!
Но не забравяй – аз чувам и други
и знам за какво кога ми говориш.

         От детски-наивистичното начало се чувства скрито интелектуално присъствие, нещата в него едновременно се уплътняват и дистанцират, наивно присъстващи и художествено подчинени са подложени на трансформациите на художествената творба. В разменяването на действията се говори за един нов, усложнен тип художествено присъствие в ролята на играта:

Страхуваш се някога да не ме заболи?!
И за болката вече не съм малка!
Искам да падам и да ставам,
не обичам игрите с балон и близалка.

         Особеностите на художествения образ се изгражда от протичане, преливане, непрекъснато пренасяне на погледа от една точка към друга, плод на реалност и на конструкция на въображението, спонтанно родена от една по-голяма чувствителност на художествените сетива.

          В това неспирно заиграване с познатата прекрасна игра, игровият подход неусетно преминава в загатването на един скрит, втори пласт на смисъла.Последният стих в импровизационното създаване като че ли придава друг смисъл на цялото:” … играчът да се превърне в играчката”:

Аз искам да играем на „Заложници“!
И ти мислиш, че аз ще съм плячката.
Само че внимавай, да не стане така –
играчът да се превърне в играчката…

         Ако първото стихотворение може да се открие с един преливащ от поезия прозаичен текст, новият прочит от „ Хайде да си поиграем” ще продължи в „Лъжи за пораснали”, написано на 29.06.2018.

         И в новата „игра” езикът оказва съществена роля при подвижната краткост на стиховете. Художествената игра в случая едновременно предпазва от скрито, сантиментално оголване на чувството и уплътнява чувството за самота.Приближава самотата, прави я човешки близка, като избягва каквато и да е сантименталност:

Отдавна не ме е страх да ходя в тъмното.
И вкъщи да остана някога сама!
Спрях да се страхувам от разбойници
и от кошмари през нощта!

         Скритата емоционалност на втория куплет се ражда от игровото докосване на представи.Неочакваните връзки говорят не само за личния почерк на Елена, но и онова съчетание на несъчетаемост, на разнообразни връзки между нежното, неуловимото докосване на художествения поглед:

Вървя сама по тъмните улици,
отдавна пуснах ръката на мама!
Не ме лъжи сякаш съм малка,
лъжите трябва да са като за голяма!

         Съчетанието на детския поглед поражда несъвместимостта на художествените пластове и неочаквани съседства съпътстват прозаизиране на стиховете. Авторката търси поезия в прозаичните подробности, снижавайки, прозаизирайки и одухотворявайки същевременно. Наивизмът като роли е създал в куплета възможност за свободна игра, за внезапни асоциации и преходи, за съчетаване на срещуположни пластове:

Не съм малкото момиченце вече,
което се радва на шарени неща и сладолед!
Жена съм, която знае кой си всъщност,
и колко да вярва във теб!

         В конкретното чувство се оглежда ключа за търсене на лирическата Аз.Една художествена условност, която не отдалечава, а приближава, една художествена реалност, съчетавана от отричане и преоткриване, от обикновеното и невероятното, от наивизъм на изказа и от вътрешна дълбочина, се опива от съществуващото от любимия, и го доизмисля:

Че ме обичаш, не ми казвай след първата среща!
Кажи ми го няколко срещи след това!
И ще повярвам, макар да е грешно,
защото и жената вярва в любовта!

„Говори ми, моряко”, Елена Филипова,автор. Максим Момчилов – редактор, Златина Филипова-художествено оформление на корицата, Катя Петкова – графичен дизайн.Издателство „МараМ”-Несебър, издателство „Информапринт”-Бургас.