Докато преглеждах с интерес новата книга на Максим Момчилов „Вестникът на всички времена“ осъзнах, как улисани в съвместната ни работа през годините, не съм усетил колко бързо и колко много време е изминало…Казах си с изненада, значи започнахме вече да пишем назад във Времето, за да покажем символиката на една отминала епоха, но това не е и краят на книгата…
Къде е началото? Да кажем, че са минали повече от 40 години от нашата първа среща с Максим…Хронологично разположени от страниците на книгата ме „гледат“ върху архивните си фотографии стари приятели от младостта, някои от които, за жалост си отидоха твърде млади от този свят. Но днес ще пиша за живите…
И досега срещам хора, които неизвестно откъде, но със сигурност познавам. Оказва се, че съм чел някога нещо от тях /или за тях/ и още го помня. Вестник „Слънчев бряг“ ни правеше големи в младостта ни. От една страна ние /аз и колеги от „Черноморски фронт/фар“, където съм работил преди 28 години/, го чувствахме много свой и много близък, но от друга страна вестникът ни изглеждаше солиден, респектиращ и смислен. Заслуга за това има, разбира се, Максим Момчилов.
Тези редове за него нямат претенцията да ви смаят или трогнат, или да ви поучават. В тях просто съм побрал скромен, кратък разказ за една интересна човешка съдба, за един приятел с близка до моята участ… общ роден край, общ тип образованост, обща професионална реализация и призвание в неговите някогашни най-възвишени и строги духовни измерения.
Максим беше сред най-жизнерадостните и витални редактори, които съм познавал. Странно съчетание между лидерство на литератор, мислител, предприемач, мечтател и какво ли не още… Може би всичко с изключение на „журналист“ в днешния опошлен смисъл на тази дума, будеща неизбежни асоциации с голямата опитомена домашна птица, която наричаме „мисирка“.
Към своето призвание на автор и редактор Максим вървеше през годините неотстъпно, като които винаги се отнасяше към работата си с необходимата голяма отговорност. В младостта се вместо да се хвърли веднага в литературния водовъртеж, както обикновено става, той се зае търпеливо и усърдно с една упорита и взискателна школовка в така трудния тогава журналистически занаят. И постигна забележителни резултати в развитието на родната публицистика, съхранени в книгите „Приписки към времето“ /чийто редактор съм аз/.
Събраните под това заглавие текстове му са едно от ярките свидетелства за благородната и стимулираща мисия, която той изпълнява за опазване на паметта за живота и развитието на една от най-богатите и процъфтяващи общини у нас, а именно Несебърската, която е запазила нещо драматизма и възвишения дух на древния полис, когато Месамврия е била през античността.
Вече почти няма общини в България, които да са успели да опазят през последните години своите вестници. В Несебър това стана възможно благодарение на труда, таланта, майсторството и упоритостта на Момчилов.
Както всеки друг човек и той е имал нужда от помощ и трябва да кажа, че е получавал безкористна помощ от многобройните автори и приятели на вестника, включително и от повечето от кметовете на общината през годините.
Нямам предвид само онова голямо доверие, което Максим винаги е получавал от най – близките си, но и от респектиращи с авторитета си национални лидери – президенти, министър-председатели, политически дейци, духовни водачи и пр., чийто послания за него и ръководения от него вестник могат да се проследят по страниците на книгата. А също така и от фотолетописа на фотографа Любен Манолов, както и от илюстрациите на художника Радослав Ралев.
Ще споделя, че някои от текстовете на Момчилов от дългогодишната му журналистическа работа звучат като прозрения за бъдещето, други като заклинания за миналото, има и такива които точно фиксират баланса в сложни социални конфликти, но всички те са наситени с някакво неспокойно емоционално електричество, което вълнува и предизвиква размисли.
Тези статии, репортажи, есета, проблемни кореспонденции ми приличат на облаци-предвестници на големите промени, които настъпиха у нас през последните години. Новите теми и проблеми, с които нашето съвремие огласи журналистическата продукция на Момчилов ни разкриват богатия му вътрешен свят, който не се примирява със самодоволството, с еснафството и бездушието.
Това прави неговата публицистика антисантиментална и нерядко прорязвана от искри на ирония и злъч срещу грозното, злото и непочтеното в живота ни. Човешка тъга без отчаяние , нежност родена от сила, ето тези негови интонации надявам се да привличат още дълги години неговите читатели от бъдещето, сред които много ми се иска да има и повече млади хора.
Историята на „Вестника на всички времена“ ми напомни, че приспособяването в годините /а те са впечатляващо много за един провинциален вестник/ означава човек да развие умение да управлява очакванията си, докато остарява, като ги държи в точката им на стабилност, без да се отдава на себелюбиво тщеславие, нито пък на отчаяние пред напиращата старост, като се съобразява непрекъснато с дадените ни конкретни граници на публичността.
Разгръщайки тези страници, сякаш чувах внимателно гласа на благоразумието, който ме подтиква да намеря онова равновесие между „вече“ и „още не“ между които протича нашия кратък живот.
На добър час на „Вестника на всички времена“ и на неговия мъдър редактор и през следващите 60 години!
Пеньо КОСТАДИНОВ,
доктор по философия