Приемаме като даденост неща от живота ни, които приличат на великаните -вятърни мелници от съзнанието на Дон Кихот де Ла Манча и като него неуспешно се опитваме да ги преборим.
Само с тази разлика, че знаменития идалго след поражението си с тях продължава своя път търсейки нови приключения, докато ние се отупваме от прахта и с превързани рани отново се изпречваме срещу нашите си „вятърни мелници“, повтаряйки тази история многократно до ента степен в живота си.
А човек всъщност трябва да знае кога да спре, да осъзнае че нещото за което се бори няма смисъл, че няма бъдеще, че не струва усилията му, жертвите и отделеното време. Както е част от живота му, така може и да не бъде – просто да го няма, въпрос на избор. Опитал си веднъж да го пребориш, вторият ти опит също е бил безуспешен, може би и още много пъти си опитвал… но идва един момент в който трябва да осъзнаеш, че животът продължава, там някъде в бъдещето те очакват още много вълнуващи приключения и борби, това което е редно да направиш е след като паднеш победен, да станеш и да продължиш пътя си – напред, в противен случай ще сгрешиш.
Възможно е някъде във времето да се е получила привързаност към даденото „нещо“, това е така, ако то е заемало голяма част от живота ви. Но възела дори и да е стегнат с малка доза усилие може да се отвърже,а има и ножици за тази цел 🙂 Взимаш ножицата в ръката си и режеш, случва се за част от секундата, лесно е, достатъчна е нагласата – да я имаш. Мисля че разбирате сравнението, което давам.
Почти всеки от нас има своите вятърни мелници, за някой са хора в обкръжаващият му свят, за други неудовлетворена работа, за трети потъпкани принципи заради тривиални постулати, за четвърти примирението с нещастливият живот… мога още много да изреждам, но това е безмислено, защото всеки ще познае сам за себе си фалшивите си „великани“ .
И така всеки ден ние се сблъскваме с тях, отново и отново, не ги харесваме, не ги обичаме, дори вече трудно ги издържаме, но сме ги приели като задължително присъстващата част от нас и около нас, години се борим безуспешно, победени се включваме за кой ли път в обречената ни свада, падаме, ставаме, и пак падаме, ставаме… това не ни прави по силни, по можещи, по вярващи, а ни превръща в малки, безлични, безпринципни и нерешителни за ново начало хора.
Не виждаме, че е безсмислено, че е глупаво, дори вече е жалко и смешно… сякаш, че сме сляпи за истината, атрофираме , деградираме, самоунищожаваме се в доброволният ни отказ от промяна и пренебрегването на възможността да изградим едно по – добро и светло бъдеще за себе си.
А е толкова лесно, наистина лесно. Събуждаш се сутрин и си казваш, че сега е момента да спреш да се бориш напразно, осъзнал че срещу себе си имаш само измислени вятърни мелници, които като великани съществуват само в съзнанието ти, и започваш деня си с мотото:“Време е да променя неудовлетворяващият и подтискващ ми модел на живот „.
