In memoriam
Напусна ни Васил КЪРЛЕВ,починал на 25 март 2021 г.
Спомени за моето детство, училището и моите учители от I отделение до III клас
Несебърското училище е мост между поколенията и всяко следващо поколение от учители и ученици е надграждало наследеното,обогатявало е традициите с нов смисъл и съдържание.Основата на образователната традиция на несебърското училище започва през 1880 г. от даскал Добри Савов от с. Градец, Котленско, в което са обхванати предимно деца от български и българо-гръцки семейства.Тогава в Несебър с българо-гръцко и гърцизирано население функционирали само гръцки училища с учебна програма и учителски кадри от Гърция.
Първата сграда на народното училище в град Несебър датира от 1893 г. и е изградена с държавни средства и с дарения и помощи от българското население в цялата община.
През 1927 г. е открито второ начално училище в новия квартал „Хан Крум“, а след реформата в образователната система през 1935 г. учебните заведения в града се сливат в Народната смесена прогимназия, която става средищно училище в общината.А ето какво разказва Васил Стамов Кърлев:
Аз, Васил Стамов Кърлев съм син на православни християни – майка Елена Георгиева Кърлева и баща Стамо Димитров Кърлев. Двамата ми родители са бежанци. Майка ми е родена в с. Дикела – селото още съществува в днешна Гърция. Баща ми е роден в с. Българкьой, днешна Турция. През 1913 г. по време на Балканската война е опожарено, голяма част от населението е изклано. По-късно се установяват като бежанци в с. Мандрата, Бургаско. Роден съм през 1937 г. в гр. Несебър. Детството ми премина в игри, а лятото на работа на полето с родителите ми.
За първи път стъпих в училището през 1944 г. като слушател при г-жа Шиварова от гр. Сливен. Училището в новата част на града беше построено с бежанците от Вардарска Македония и баш майсторите от Костурския край, които бяха и зидари, и дърводелци. Работиха на доброволни начала с главен майстор Вангел Василев.
Училището бе на мястото на днешната детска градина „Яна Лъскова“. То беше на два етажа – голяма изба и горен етаж с две големи стаи, дълъг коридор от северната страна и учителска стая. До построяването на училището се учеше в една сграда, намираща се в днешния парк на Несебър на мястото на шадравана.
През 1945 г. бях на 8 г., тогава се постъпваше в училището. В I отделение учител беше Христо Минков от Казанлък. Живееше в новопостроена къща на северния бряг в новата част, която все още съществува, но в друг стил. Минков свиреше на цигулка, а ние бяхме длъжни да пеем с пълен глас. Наказанието за фалшиво пеене беше удар с лъка по ушите. Тогава боят беше разрешен и никой не смееше да се оплаче вкъщи, защото следваше „продължение“. Да мине покрай теб учител и ти да не го поздравиш – прави си сметката. В края на годината преминах с шест. В края на II Св. война на нас, децата започнаха да дават безплатна закуска, която се състоеше от сухо мляко и маргарин, приличащ повече на сапун, отколкото на „масло“.
II отделение започнахме на 15 септември. Тогава дойде и нова учителка от Бургас – Евдокия Дочева – добър педагог и добра певица.
В III отделение дойде нов учител от Сливен – Тодор Божилов, живущ на ул. „Розова долина“ 11. За първи път той ни заведе на екскурзия до гр. Сливен. На Карандила се любувахме на Сините камъни.
В IV отделение беше същия учител, преминах с шест и започна прогимназиалния етап в Несебър. По онова време много се държеше на хигиената. Всички бяхме бедни, но винаги спретнати, подстригани, с изрязани нокти на ръцете. За да не се вдига прах от нас, децата, всеки месец дъсченият под се мажеше с подово масло. Обувките бяха лукс. Момчетата ходихме с цървули, а момичетата – с налъми. Кризата след войната беше голяма, нямахме даже ремък за налъмите.
I клас съм ученик в прогимназията. Есента бива, но най-лошо беше през зимата, когато трябваше да се премине провлака. Зимите бяха дълги и студени. Ние от новата част „махалата“ ходехме на куп, за да си помагаме. Беше трагедия, няма да я описвам.
Училището беше старо, гръцко с ограждение и се намираше на днешното място на новото училище с тази подробност, че беше на височината на улицата с около 1 м по-висока. Днешното положение е след археологическите разкопки в края на 1969 г. училището се състоеше от 4 класни стаи, учителска стая и двор сносно голям за игра. Избата служеше за склад за дърва за зимата.
В началното училище, днешния пенсионерски клуб имаше училищна камбана, която известяваше началото на урока. Учители ни бяха хора от Бургас. По български език и литература – Евдокия Паскалева, която след време стана несебърска снаха. По руски език – Николина Плотникова – след много години я видях в Бургас, но не беше психически добре. По алгебра – Ляпова, по география – Иванка Узунова, която впоследствие стана детска учителка. Имахме и мъж учител – Веселинов от Павликени. От Несебър бяха Фроска Дараданова, Величка Бояджиева, Надка Чакърова. През това време имаше и много офицерски жени учителки – Байрактарова и др.
Директор на училището бе г-н Стефан Иванов Владков, роден в Казанлък. За времето беше много добър педагог и организатор. Когато трябваше да се платят заплатите на учителите, той ходеше пеша до околийския център Поморие и обратно, за да раздаде заплатите на колегите си.
Училището носеше името на Любен Каравелов. То си имаше свое знаме прекрасна изработка от сърма и образът на Любен Каравелов, от другата страна – отворена книга. Знамето бе подарък на училището от гражданина на Несебър Желю Богданов. Къщата му още стои над падналия отломък от крепостния зид – юг. Той минаваше за един от заможните хора в Несебър.
Училището имаше и духова музика. Инструментите бяха подарени от г-жа Данер – германка от Лайпциг. Вилата и бе доскоро запазена. В момента на нейното място е построена детската градина в Стария град. Първи и последен учител по музика бе Христо Петров.
Знамето се предаваше на 24 май. Знаменосци бяха най-добрите ученици. Ритуалът се извършваше в училищния двор, след манифестацията. В същото време ставаше предаването и на пионерското знаме.
