Вече съм написал първия си том „Приписки към Времето”, но и при втория том периодично пред мен възникваше въпроса: “Защо сме такива?” и, какви сме всъщност?
Не съм народопсихолог и няма как да се смятам за такъв.За отговорите на този въпрос си има хора на щат в съответните институти и аз реших да го подмина. Но въпросът продължи да възниква и нямаше как да не се стигне до отговор, поне частично. Но и нямаше как да се пише за българите въобще, налагаше се конкретизация, отнасяща се за несебърските граждани, и по-конкретно-за техните добродетели и недостатъци.
Да,нашите недостатъци са многобройни.Но какво са човешките недостатъци? Те,казваше по време на лекции преподавателят ни по “Етика”в университета са просто продължение на нашите достойнства.Друг професор ни цитираше класация,според която броят на човешките нравствени качества надхвърлял 432. Какво обаче превръща достойнствата ни в недостатъци и обратното – именно като несебърски граждани?
“Кой, аз ли не мога?” е въпрос,станал максима за описанието на несебърската неизкоренима амбиция.Уместно е в случая да се припомни,че сред кандидатите за съветници на местните избори в община Несебър за 21 места се появяват по 300-400, до 500 човека,по-голямата част от които,водени от примитивния си прагматизъм да попаднат в управлението на Общината, имащи една единствена цел-да захапят нещо от общинската баница,колкото и малко да е останало от нея.
И с невъоръжено око обаче,може да се види, че местните ни политици /с някои изключения,разбира се/ не ценят концептуалната живопис,да не говорим за символизма и абстракционизма.За тях господстващ е принципа: “Като не знаеш какво да правиш, правиш каквото си знаеш”- и той все повече се налага като доказана максима в несебърската политическа флора и фауна.
Един приятел, редовен читател и критик на статиите ми,наскоро ме попита,защо не пиша за егоизма като двигател на човешкото развитие в условията на несебърския социум.Отговорих му,че не виждам нищо ново в темата.И чак после разбрах,че е имал пред вид “неразвиващия се” несебърски егоизъм, който в изявите си не вижда,не признава, и не зачита ограниченията, произтичащи и налагащи се от егоизма на другия.
Какво обаче наистина превръща достойнствата ни в недостатъци и обратното? Време е наистина да се размислим.Защото безхарактерността също е характер,а безпринципността-изява на определени принципи. Примерите, почерпани от събирателния образ на несебърското гражданство не са един и два.Това е така,защото колкото и да се различава от общобългарския, характерът на несебърския гражданин е и сходен.
Това е характер не просто от противоречия,а характер на парадоксите – на отрицанието и на градежа едновременно,на достойнството и шмекерлъка,на бачкането и на кръшкането, както казва един от съседите ни. Човек може да е слушал по несебърските кафенета и кръчми от кого ли не и какво ли не за отделни черти, придаващи по-особен колорит на характера на местния гражданин.Съставният образ по този начин обаче си остава непълен.
Той може да бъде уплътнен с информация по двуполюсната скала”добродетели-недостатъци” чрез която отново,няма как да не се натъкнем на поредните парадокси. Защото несебърския гражданин е съобразителен,когато трябва да прояви гражданска доблест,покорен,когато е необходимо буйство,прави се на мъдрец,когато е време за лудост,подражаващ пилигрим е,но и е непретопим.
На изложбата двамата несебърски художници имаха картини от които сякаш звучеше музика.Покрай това “звучене” се опитах да си представя как би изглеждал, типично несебърския характер, ако трябва в скулптура, картина или песен да се пресъздаде.
Може би в тази полифония ще има и химн,макар,че градът няма такъв,и плач,и вик,и тишина,и стенание,и кикот,и преклонен в покорство врат,и вдигната глава.Исках да се огранича с няколко думи в отговора на въпроса: “Защо сме такива?”.Те станаха много повече, а отговорът е – непълен.Явно,оня въпрос ще възникне отново.
