На приятеля Максим
На празничния вестник “Слънчев бряг” за вечен празник ,и след юбилея, оставям вековечната идея на битието, раждано от нея: земя, море, звезди – свръхсветъл мрак над хаос, над хармония над всичко в теб, сърце човешко – жива птичко…
Радко РАДКОВ
Стихотворението е посветено на „Празничния вестник „Слънчев бряг“, но чрез редакцията на вестника ни надхвърля конкретния повод, превръщайки се в размисъл за вечния празник на съществуването. Радко ни оставя „вековечната идея на битието“ – онази тайнствена сила, която поражда всичко: земята, морето, звездите, и дори човешкото сърце.Превъзмогването на противоположностите – хаос и хармония, светлина и мрак и – откриването на съвършен ред, е този, който стои „над всичко“. Това „всичко“ е не само светът, но и вътрешният космос на човека.
Ако Радко беше жив, щеше да ни каже,че „Земя, море, звезди“ са триединство на природата, символи на материята, движението и вечността.Че „Свръхсветъл мрак“ е парадоксален оксиморон, който обединява противоположности: светлина и тъмнина, знание и тайнство, живот и смърт. Това е мракът на абсолютното, в което светлината е толкова силна, че ослепява.Че „Хаос“ и „хармония“ са двете начала на битието. Издига се над тях, търсейки нещо по-висше – същинския смисъл, стоящ отвъд противоположностите. Че „Сърце човешко – жива птичко“ е внезапен преход от космическото към интимното. Човекът се оказва част от космоса, негово живо и чувствително отражение. Птичката е символ на душата, на свободата и възхода, превръща човешкото чувство в жив символ на надежда и съпричастност.
В стихотворението си Радко се обръща към вечността. В думите на празничния вестник има съзерцателност, възторг и смирение. Настроението е едновременно възвишено и интимно- празнично, но и дълбоко духовно.Утвърждава идеята, че човекът и космосът са едно цяло – че в човешкото сърце живее същата творческа сила, която ражда светове. Над хаоса и хармонията стои духът – любовта и живата душа на човека. * А духът му ще се чувства и след 65-тата годишнина на вестника. 16 години след смъртта на Радко за него мога да кажа, че Той нямаше предходници, няма да има и следовници.
* Познавах Радко, заедно с доц.Николай Даскалов от Великотърновския университет, които пристигнаха в Несебър по покана на редакцията на вестника.Гостуваха ни в несебърската библиотека, в клуба „Орион” в Слънчев бряг и се разходи из вс „Елените”.
: Радко Радков с пелерината си във вс ”Елените”-17.06.1989
Преди това се запознах с тях за първи път през 1988 г. в Етнографския комплекс „Генгер” в Айтос.Имах що-годе обща и специална философска подготовка от Софийския университет, но за Радко бях изумен.Явно Радков притежаваше такива качества , с които ние българите не сме свикнали,излизат извън обичайните ни представи за такъв тип поезия и драматургия.
Както в Айтос, така и в Несебър, казаното от и за Радко ми бе удивляващо и удивлявано.Възможността да разговорям, т.е. да слушам, не може да не останеш поразен от неговото орфическо дарование, олицетворяващ неизчерпаемия си талант.
Удостоен със званието „Кавалер на френската култура“ за трагедията в стихове „Балдуин Фландърски“, връчена му в Парижкия клуб на сенаторите (1985);Носител на Кръста на Френската Академия на науката за литература и изкуство (1985); Единственият творец в света удостоен безпрецедентно – и по изключение за втори път – с Международната Наполеонова наградата „Солензара“ на Френската Академия на науките за драмите му в стихове – първия път за „Теофанó“, връчена му в Сорбоната (1983) и втория – за „Всенародно бдение за Апостола“, връчена му в Ловния Дворец на аристокрацията в Париж (2005);
По покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е представена пиесата му за братята Кирил и Методи „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяване на Светите братя Кирил и Методий за покровители на Европа (1985).
Радко Василев Радков е роден на 31.01. 1940 в гр. Велико Търново. Завършва Духовна семинария в София, а по-късно – Класическа филология в Софийския университет. Работил е като редактор в издателство „Народна култура“ (1970-1974), бил е аспирант в Института по балканистика и преподавател по класически езици във Великотърновския университет. Основател и главен драматург на Старинен театър.
Автор на книгите: „Византийски запеви“ (1978; 2001; 2006), „Сонети“ (1978), „Слово за Търновград“ (1991), „Царски сонети на любовта“ (1996), „Сонети на любовта“ (2006). Написал е повече от двадесет театрални пиеси, по-важни от които са: „Балдуин Фландърски“ (1969), „Хан Аспарух“ (1970), „Патриарх Евтимий“ (1975), „Сонети за Казънлъшката гробница“ (1978), „Похвално слово за Словото“ (1978), „Теофано“ (1981), „Йоан и Цезарят“ (1990), „Всенародно бдение за Апостола“.
Носител на национални награди от конкурси за българска историческа драма и на църковния орден „Св. Софроний, епископ Врачански“ – първа степен.
През 1985 г. по покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е поставена неговата пиеса „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяване на светите братя Кирил и Методий за покровители на Обединена Европа (1985).
За трагедията си в стихове „Балдуин Фландърски“ е удостоен със званието „Кавалер на френската култура“, връчено му в Парижкия клуб на сенаторите (1985). Носител е и на Кръста на Френската академия на науката за литература и изкуство (1985).
Единственият творец в света, удостоен безпрецедентно – на два пъти – с международната Наполеонова награда „Солензара“ на Френската академия на науките – за негови драми в стихове.
Първия път – с награда за пиесата „Теофанo„, връчена му в Сорбоната през 1983 г., и втория път – за „Всенародно бдение за Апостола“, връчена му в Ловния дворец на аристокрацията в Париж (2005). През същата 2005 г. възстановява Старинен театър. Умира на 01.09.2009.
