Елена Филипова е поетеса, която познава вътрешното разногласие и спора със себе си. В стиховете „За мен някога ти беше дом” както авторката, така и лирическата героиня, представят многовариантното, многоаспектното и не по-малко напрегнато драматичното за понятието „дом”. Вариациите на заграденото пространство стават вариации на душевни посоки, вариации с „вътрешни снимки” на лирическата Аз:
За мен някога ти беше покрив –
пазеше ме от дъжда, за да не ме измокри…
Беше и камината със пламък и дърва –
огън, който изглеждаше завинаги да топли.
Домът е жажда за уют, копнеж за убежище и покой, но той и празнота, самотност, несбъдната вечерна тъга по дом, място на присъствие и отсъствие. Несътвореното от Аз-а е присъда над изживяното, критерий и присъда над самия себе си, диалог с неговото повтарящо се Аз и несътворените душевни реализации:
Уют ми беше ти и беше толкова комфортно
в прегръдката ти да съм, като дойде зима.
Унесох се от сладки тръпки и забравих,
че ти не обещаваше вечно да те има…
Празният дом – отрицателното уравнение на лирическата Аз и ситуацията без дом, домът без взаимност, домът самота, създават непрекъснато напрежение между противоположни посоки и точки на душевното пътуване. А в осмислянето на това пътуване се оказва едно непокритие на лирическата Аз от самата себе си, едно ранено и уязвимо човешко Аз:
Свиквах с теб! Сега останах бездомна,
отказа да приютиш моите мечти.
Каза, че си тръгваш… Че си бил за малко,
че не желаеш да ме нараниш…
Лирическата Аз е среща със себе си, споделящ решителен диалог и самоукор и среща с несътвореното, неосъществени, възможни и нереализирани лица и възможности.Сами сме си дом, ще каже Елена Филипова, и ще пресъздаде дома на Аз-а с духовни авантюри, на отваряне и затваряне на митичната врата, на вкопчване в самия себе на устрема към незнайната крайна цел:
Така е по-добре! Нали си беше сделка
да споделяме страстта си, животите си – не!
Затвори вратата само, като тръгваш,
за да не настине моето сърце!
Елена Филипова се чувства уютно и свободно, както в класическата поетична форма, така и в свободният стих. И белият и класическият стих й прилягат като фина, елегантна и удобна поетическа ръкавица. Конкретното стихотворение „За мен някога ти беше дом” сякаш самата Елена си диктува, избира и налага формата. Първият куплет на поетесата само по себе си е показателен:
За мен някога ти беше покрив-
пазеше ме от дъжд, за да не ме измокри…
Беше и камината със пламък и дърва – огън,
който изглеждаше завинаги топли.
Домът не е съграден, но поетесата развива въображението си в следващата строфа. Домът си е мястото, времеубежището в което лирическата героиня се отдава на мечтания, илюстрира обиталището на своето място.Това място е съвкупност от образи, които дават на лирическата Аз основания или илюзия за стабилност:
Уют ми беше ти и беше толкова комфортно
в прегръдката ти да съм, като дойде зима.
Унесох се от сладки тръпки и забравих,
че ти не обещаваше вечно да те има…
При спомена за дома лирическата Аз се учи да живее в себе си.Личната белязана поезия борави с пределно индивидуални образи на съзнанието, а домът понякога е уютен или безпризорен, доброволен или насилствено изхвърлен. Героинята остава „бездомна”, но Филипова изгражда архетипа на „дома“, не като родов или национален, а интимен.
По този начин „домът “ е вечно преправян, но остава същият – и за тялото, и за личната поезия, и за паметта. Ето че достигаме отново до същинската част на стихотворението – в търсене на образите на дома и на мотивите на лирическата Аз:
Свиквах с теб! Сега останах бездомна,
отказа да приютиш моите мечти.
Каза, че си тръгваш…Че си бил за малко, че не желаеш да ме нараниш…
Имаме вече знанието за склонността, за готовността на този образ да поема смислова натовареност. Всъщност, последният път е образ на освобождението от капана на противоречивото, разноредно поместено битие. А самотата пък е най-осмислящото състояние за екзистенциалното размишление в строфата на авторката.
В тишината отеква по-силно болката, а екзистенциалната самотата е впечатляваща.Все пак налице е решение, в което лирическата героиня би могла да прекъсне по – радикален начин несполучливата финална връзка:
Така е по-добре! Нали си беше сделка да споделяме страстта си, животите си – не!
Затвори вратата само, като тръгваш, за да не настине моето сърце!
