Стиховете в поезията на Елена Филипова се съпреживяват от авторката, която от своя страна чрез словото, пресъздава себе си и своя вътрешен свят.Тя пише за тялото и разголвайки истината за телесното, радва се на живота по свой начин, чрез връзката със събирателния образ на /момчето, мъжа, моряка, скитника, капитана, учителя/, единствения /действителен и/или въображаем/, който обича.Събирателният ми образ за Елена е, че емоцията е страст, сбор на еротизъм и агресия. Любовта и омразата не са противоположности: просто повече страст и по-малко страст – количествена, не качествена разлика.
Елена Филипова надписва автографи в стихосбирката си
Поетесата се доказва като авторка, която има свой стил /и мироглед/, неподражаваща на каквато и да е друга поезия. Тя говори за тази красота по различни начини и един от начините е любовта към малките неща, чувствителността към детайла, погледа, усета, към дребните, почти незабележими, често подминавани между другото нейни прояви.
Авторката, съвпадаща и паралелно с лирическата Аз, пише за любовта като за едно афористично състояние на тялото.Но мотивите за тялото могат да се преекспонират, ако прекрачи прага на скромността, за да постигне допустимото в интимния живот на Аз-а:
С друг съм сега и се чувствам добре!
Погледни тялото ми – то е щастливо! ”Спрях да те чакам”
С афинитета си към тялото Аз-ът на стиховете отразява силните си емоции чрез телесните изживявания между жената и мъжа.В същото време в душата на Аз-а, която говори в стиховете, чувствата стават все по-бурни. Те се отразяват на усещанията в тялото ѝ: те изтръпва, сърцето ѝ прескача, устните и трептят:
Чувстваш ли изтръпване по своето тяло?!
И непознат ритъм във своето сърце?! ”Наслади се цялото влюбване”
Дъхът остана ….
в силните вълнения и стаените въздишки.
В устата ти, по гърлото ти, в моите устни,
в трепетите и издишванията ни всички…”Недовършена целувка”
После устата на Аз-а пресъхва, пламъци избухват под кожата ѝ, чува силно бучене в ушите си. В стихотворенията са описани, освен емоциите, и тяхното отражение върху тялото:
Ти си като пожар в душата и сърцето!
Огън, който продължава силно да гори.
Със страстта, която оставиха телата,
с гнева как някой някога ни раздели.”Пожар,запазен в мен”
Аз-ът е в собственото си емоционално състояние, отразяваща и жаждата за въплътяване в телесността с трайна нагласа с въпроси в поезията като стремеж към отговорите за интимна реализация в стихотворението. Тук телесността е въплътена в дъх, в целувка, и в сърцето:
Ще те науча как да обичаш,
ще те науча как верен да си.
Как с целувка да даваш дъха си,
как да рискуваш да те боли! „Ще те науча какво е любов”
Страдание на тялото и тържество на неумолимото тяло търси в телесното начало на живот, в неговото истинско, безспорно съществуване… за тялото, което усеща присъствието на други тела, а това е тяло с висока чувствителност:
А аз не искам да съм тиха.
Искам да съм, каквато бях преди!
Луда, страстна, неразумна…
Момичето, в което влюбен беше ти! ”Безумие и разум”
С нахлуването на голотата, на щедрата първичност се забелязва и обратен художествен процес – обърната перспектива, разбиване на целостта, фрагментаризация и ново сътворяване на света от разбитите части на изобразената картина:
Научих се да обичам по малко –
на парченца с парченце сърце.
Ти единствено ще можеш
любовта ми някога да събереш. ”Свърших любовта ми”
Съчетанието на прякото назоваване на части от сърцето е принадлежащо на тялото. В художествения поглед се стига до резултата на реабилитация на тялото с най-дълбоката връзка на лирическата Аз за трансформация на сетивата:
Забрави за сладките моменти,
за телата ни, преплетени във страст…
…..
Но помни завинаги сърцето –
последният му ритъм ще е твой! „Не помни”
Изживяването на Аз-а към тялото се фрагментира като част от ръката. Да притежаваш ръката (само нея, защото останалите части са забранени) е копнеж по тялото, което не е твое. В събирателния образ на стиховете няма „мъж – съпруг”, но съществува „мъж не-съпруг” получаващ достъп единствено до тази една-единствена разрешена част от тялото. За него ръката е жената, тоест фрагментът „ръка” измества цялото – женското тяло и го разчленява:
Държеше ръката ми и я стискаше,
за да си сигурен, че ще остана там.
И че ще можеш да я пуснеш,
ако някога изпиташ нужда да си сам… ”Ти ме научи да обичам така”
Често владеенето на жената е опосредствано чрез владеенето на тялото. Да притежаваш жената е изконно мъжки импулс, където мъжът владее, а жената се подчинява. Лирическата героиня е успяла с безпощадна откровеност да улови всеки миг от спускането си до първоосновата, да разсъблече поетичния акт от всяка привидност и да разголи поетичното до неговата изконна същност, за да провъзгласи убедено тъждеството на битие и поезия:
Гола съм! Съблякох всички страсти! А кой плаща споделена болка?! Кой?! Задръжте славата! Приберете си парите!
Нужен ми е единствено и само Той! „Да продам болката си”
Женското тяло трябва да се преосмисли още веднъж, както за „ръката”, така и за „очите”. Възпроизвеждането на „очите” като част от тялото, обаче налага нуждата от допълнително вглеждане и обосновка, за да отговори защо-то.Изказът на отговора на лирическата Аз е, че „очите” в двете посоки трябва да „извират” от тялото, да преминават през тялото, да се случват чрез тялото и да се опитват да (из)мислят жената „от” и „през” тялото:
Начинът, по който ме погледна беше топъл.
Обещание, молба или завет…
Че няма да си тръгна и ще те обичам,
че моят поглед ще е винаги за теб… ”Очите ми казват всичко”
….
Едни очи, страхуващи се да се срещнат,
за да не почувстват отново любовта… ”Недовършено”
….
Няма вече за нас общи пътища,
но искам да остана в твоите очи.
…..
Не вярвам пак мой да си ти,
но искам в очите ти вечно да бъда! ”В очите ти”
…
Нека отворя очи, когато той ме докосва!
Нека мислено да спреш да ме докосваш ти! ”Дали не бе…”
Всеки стих в Елена не е директното изображение през очите към тялото. Стиховете са своего рода метафоризирана картина на действителния и/или въображаем лирически субект като образ и видение.Тогава могат да се пре/прочетат стиховете в стихосбирката „Говори ми, моряко”:
Дай ми мастило, за да напиша Книгата –
закони, които да спазваш и ти…
Молитви, които да са ни общи… ”Направи ми църква” …. Лист хартия ли е?! Ама там ми е душата! „Да продам болката си”
