В стихосбирката „Говори ми, моряко” е озаглавено и стихотворението „Едната” на Елена Филипова.Това е втората стихосбирка на авторката.Прочел съм и двете, и напълно съзнавам колко рисковано е да се тълкува тази поезия. Мисля, че тя може да бъде тълкувана по най-различни начини и поводи, но аз си поставих след прочита на стихотворението, да вникна в творбата дали ми харесва, или не.
Съществува мнение, че истинският критик в известен смисъл доразвива и завършва идеите на едно произведение и аз се придържам към това, а в моите представи едно стихотворение, взето само за себе си, е винаги недовършено.
Самото стихотворение „Едната” на шестте куплета като цяло са сюжетни, иначе казано – маркирани са ранни себеанализи, разочарования, прозрения.Впрочем, това най-добре може да я каже лирическата героиня пред читателите.
Прочетете и премислете „Едната“ и ще установите, че то е нееднозначно стихотворение. Върху него са изградени и съставени картини, състояния и реакции, и въобще не е лесно наистина да се ориентираме как да четем и тълкуваме тези орелефени строфи.
Явно е обаче, че и сега буквалният прочит и прякото поемане на стиховете би ги ощетил, би снишил действителната стойност на кодовете им. Но би трябвало и читателите да познават стиховете на Елена Филипова, а по този начин по-лесно биха разчели отраженията и ходограмите на героинята в стихотворението. Още в първия куплет е налице мирно съжителство на две, общо-взето несхождащи представи за двойнствена същност на лирическата героиня. Интимната изповед в стихотворението, навява носталгия по преживяното и изстраданото. Те са вълнуващи и човечни, правят ни емоционално съпричастни с поетесата.Поезията на Елена Филипова е своеобразна равносметка – изповед на изминатия житейски път, на нравствените търсения, възходи и падения, за вярата и безверието:
Така и не успях да се превърна за света ти в Едната,
на която ще дадещ своето море.
Онази, която ще искаш да обичаш,
която ще роди твоето дете…
В конкретиката на лирическия изказ някак органически достигаме до това, че героинята не само не бяга от отговорност, но в отношението й се съзира нещо дълбоко лично и боляло-непреболяло.Такива внушения изпълват художественото пространство на „Едната“. Посланията в стиховете не трябва да търсим в конкретни картини или метафори, а в емоционално – смисловите им внушения, тъй като те са поетична мозайка от различни усещания и настроения.
Героинята разбутва представите ни за нещо романтично и нямащо нищо общо с материалния свят, където всичко се купува и продава. Героинята може да бъде груба и чувствена, позната или мистична, но едно е сигурно ¬- с предизвестен край и усещането за нещо безвъзвратно изгубено:
Не ме направи част от дома си. Не ми подари завивките и своето легло… Само някакви полузабравени нощи, напомнящи какво тогава е било…
Поетесата налага една нова образност, която не насилва стихотворението, нито пък стиховете й насилват вкуса на културните и по принцип добронамерени читатели. Понякога тя е само символ ¬ красив и недостъпен, в други случаи е толкова реалистична, че се приема не само и не толкова със сетивата или фантазията, а като нещо материално и затова още по-вълнуващо. Защото това, че се топи във влечението, в еротиката, че е чувствана, че слива емоция и плът, че фантазира до захлас с мисъл и тяло, е енергийният му ресурс, е белег за „женскост“, за жизнелюбие, за неизчерпаност и ненаситност. Но ако кажем само, че нейното присъствие в стиховете на произведението е убедително, все едно, че не сме казали нищо. А всъщност героинята от стиховете е видение от плът и питие от форми, чието съчетание те кара да въздишаш от носталгия по всичко изживяно и неизживяно:
Не ми даде от огъня в камината, с тялото си стопли моите страсти. От началото ти бях „за малко” – питие, започнало без „Здрасти!”…
В рамката на този куплет героинята успява да създаде психологическо напрежение, подлагайки себе си на самопроверка чрез себеанализи. Завладяващата искреност и художественото мислене е доказателство, че писането от авторката не е развлечение или хоби, а сериозно, съдбовно призвание, на което тя се е посветила.
Всичко толкова е изчистено, че просто няма откъде да я пипнеш. А може би това е една от формулите на успеха ¬ да бъдеш нова и различна, като същевременно си оставаш същата, както преди:
Цигара бях в устата ти –
любимо удоволствие, което ще приключи…
Никотин, който ще подейства като дрога,
но не обещава нещо после да се случи…
Безхитростна и емоционална не по мярката на времето, героинята търси любов и дарява любов без да се влияе от условностите на времето, без изобщо да се замисля за това. Не чувството, а неговото изживяване е в центъра на поетическия текст.
Има обаче нещо особено в изразяването на тези състояния.Има наслада, вдъхновена страст и жар, която се чувства в поезията на героинята.Но тя е и неспокойна, безутешна и притеснена в известен смисъл човек, че от нея излъхва мъчителна напрегнатост. Тук обаче няма любовни терзания и признания. В стиховете на героинята е заложена сякаш някакъв символичен идеал за жертвеност в името на това да бъде показана, да бъде отприщена свободата и красотата в женското тяло и дух:
А аз ти подарих сърцето си!
Подарих ти времето си и всяка своя мисъл.
Оставяйки в онзи ден без въздишки,
дадох ти да вземаш моя смисъл…
Прочитът в последния куплет на героинята ни завладява с непосредственото авторово вълнение с възклицания, с насечена реч и влечение към размисли. Но лиричните изблици са овладени, в известна степен дестилизирани, стилизирани, изчистени от всичко излишно, което и предлага в изобилие битието.
Тук поетесата, покрила напълно своята лирическа героиня, черпеше, пиеше, консумираше любовния екстаз /реален или виртуален/ на едри глътки, бързо, сякаш с усещането и страха, че любовта полека-лека му се изплъзва, умира в бита, застрашена от навика, от самопотребяването, от прииждащите все по-нагъсто разочарования, отрезвления, крахове:
Не съм Едната, няма никога да бъда!
Но единствен ми остана ти –
къщата, камината, завивките, уютът…
И сега ми е студено, убива ми и ме боли…
За какво всъщност става дума в стиховете на поетесата на Елена Филипова, и може ли да отдели фантазиите от реалността в съзнанието на героинята?
В реалния живот Елена Филипова битува така, както се полага на героинята: в собствен свят, в хармоничен безпорядък в миговете на вдъхновението си, в разсъжденията за живота, в личното си себеизразяване.
В другият свят на поетесата – създадената от нея свят на фантазии и нежни страсти. Едно любовно чувство сякаш се превръща в център на живота, защото в него се проявяват толкова много важни за битието ни неща: характер, порив, целеустременост, всеотдайност, усещане за вечност .
В стихотворението на Елена Филипова пак и отново е в същата тоналност, но пак и отново е в същото време „по-друга“. Засилили са се тревожните себевглеждания сега, раздвоението й – негово изпитание – е още по-силно.
Наслагват се и се увеличават тия състояния у поетесата, личи и при съпоставката на стихотворението й с някои от настоящата и предишната й стихосбирка сякаш ни подготвят за приемането на все по-сгъстявашата се мрачност в уж просветлената й поезия. Допускам, че поетесата тълкува точно така живота си, настроенията си и поетическите си визии, защото е приела, усвоила тази си раздвоеност. А Елена Филипов спокойно може да се причисли към не чак толкова многото поетеси у нас, които не могат да бъдат сбъркани, след като веднъж са прочели стиховете им. Завършекът на нашия прочит е показателен да бъде тъкмо тази спонтанна “женскост” на поезията на Елена Филипова, несъмнено генерираща позицията на жената с инстинктите на своя пол.
При тези обстоятелства тя не просто хваща една или друга тема в строфите на стихотворението, а и я развива. Тя обглежда, разнищва темата докрай и я продължава, и след това. И все не спира, продължава и продължава – нанякъде. Докато не създаде някакво особено чувство за пресита, за пренасищане … Но и тогава тя пак ще продължава, и ще продължава тема, за каквото и да е.
