Какво пазят архивите за бележитата дата 9 септември 1944.В комунистическата историография 9 септември първоначално се определя като народно въстание. После дефиницията се променя – в учебниците и медиите се говори за социалистическа революция. Друг смятат, чена 9 септември 1944 е извършен военен преврат.А ето какво ни разказва Васил Киров – дългогодишен първи секретар на ГК на БКП- Несебър, а впоследствие и кмет на Община Несебър.
Хубав , топъл , слънчев ден. Сутринта, хората изпращат животните си :овце, кози, свине, крави на пастирите, които прибират и водят стадата по главния път през селото. Около половин – един час, селото се оглася от звънците, хлопките, от мученето, блеенето, грухтенето на добитъка, подвикването на пастирите и стопаните. Цяла симфония, какафония, повтаряща се всяка сутрин и вечер. Улиците, шосето се насищаше от облаци прахоляк, издигайки се високо над къщите. Картина и звуци, от памтивека, илюстриращи пасторалната романтика на селския живот.
Някъде около обяд, може би, няколко камиона и джип профучаха с бясна скорост по шосето за Бургас. По всяка вероятност челните части на разузнаването и специалните части осигуряващи маршрута на колоните на Червената армия.
Тогава селяните и децата започват да се трупат на групички покрай шосето, изумени да гледат невиждани до тогава неща. Удивление у всички…! По точно, смаяни от гледката, която като причудлива кинолента с бясна скорост минава кадър след кадър.
Най напред преминават танковете, самоходни установки, моторизирани артилерийски батареи, „ Катюшите”, които не знаехме какво са, покрити с брезент. Една след друга машините ръмжаха, буботеха, вдигаха пушек и прахоляк. Цялата тази картина всяваше някакъв респект, сила , мощ сред смаяните зрители.
Червеноармейците изморени от дългите преходи се усмихват наблюдателно, оглеждат наляво надясно изгледа на нашето село. От време на време някой доброжелателно размахва ръка или автомат за поздрав. От минута на минута посрещачите започват да ръкомахат. Нямаха още цветя. Някои по- посветени в нещата се раздвижват, тичат по близките домове за цветя, за вода, но нямаше на кого да ги подадат.
Захвърляха букетите по танковете, колите. Те почти не достигаха до тях, но това се повтаряше непрекъснато. Сега се сещам, че уж нищо не знаеха хората, нямаше агитатори, а кое ги накара толкова бързо, така спонтанно да реагират на братушките ?!
В началото ние наблюдавахме тази гледка от Корията, точно по средата на селото, където живеехме. По късно някой викна: „На горния край на селото са спрели войници- и- и, руснаци-и-и…”
Кой чул, кой недочул, за какво става дума и част от хората се втурнаха нагоре. И ние с майка ми потеглихме нататък. От далеч се виждаха хора и между тях неколцина червеноармейци. Достигнахме…Посрещачите се суетяха около войниците. Заобикаляха ги , оглеждаха ги смаяно, любопитно – радваха им се…
Забелязахме свако Кирил Димов да ръкомаха и води някакъв офицер към дома си, който беше до шосето. Ние с мама също се насочихме към тях. Качиха се на втория етаж в по представителната стая. Влязохме всички. Суетня…
Чудят се какво и как да говорят. Свако, като кантонер, природно интелигентен, с леви убеждения / това установих по- късно/ се мъчеше бавно на български да разговаря с офицера.
Офицерът ме грабна в скута си, притисна ме, усетих ордените му прилепнали по бузите ми. Радваше ми се човека. Обясниха , че има деца, а аз непрекъснато се опъвах.
Предлагаха му напитки, ядене – отказа. Хапна зрънца грозде. Цялата среща се състоеше във възклицания, говор, всеки на своя език. Изглежда се разбираха. Срещата трая кратко.
Излязохме навън, а колоните с техника се нижеха непрестанно. Интересно, в камионите имаше и по няколко полувъоръжени хора, които махаха за поздрав. По късно разбрахме ,че това са партизаните от бургаския край след срещата с червената армия се отправят към Бургас.
Когато се връщахме след обяд у нас на голямата поляна пред училището партизаните, слизайки от колите се бяха събрали и се отправяха към училището. На другия ден научихме , че им е дадена вечеря. А няколко будни младежи, се качват на камионите, заедно с партизаните за освобождаване на политзатворниците в Бургас. Това разказва по- късно един от тях Пенчо Неделчев.
Вечерта, когато си легнахме майка ми каза: „Васко, ако баща ти беше жив, сега и той щеше да бъде сред тях”. Това не ми направи особено впечатление. А тя милата , била посветена за комунистическите прояви на баща ми. До този момент, с никого не е споделяла това, поради страх от репресии. По- късно и сега вече оценявам, какви хора са ни създали.
И така Червената армия, колоните от бойна техника, върху която бяха накацали братушките много дни се изнизваха на юг. На сутринта рано партизаните се събираха на поляната край шосето. Много селяни и деца ги заобикаляха.
Водеха се разговори, някои се познаваха с тях или техните родители. Как бързо се преориентират хората! Това ли бяха лошите престъпници, които властите характеризираха !?
Тогава и по – късно ми направи силно впечатление едно явление. Някои от страстните привърженици на тогавашната власт, така лакейнически се втурнаха, да прегръщат партизаните, които познаваха от съседните села, че да се срамуваш сега. Една жена „В „ така неуморно прегръщаше Кирил Горов от Горица, да се изненадаш. Защото беше сестра на един от жандарите с позорна слава срещу нелегалните и партизаните.
На този свят сякаш нищо ново. Конформизмът явно не е от вчера. Нали след 10 ноември 1989 видни комунисти и партийни секретари станаха върли седесари!
