Написал съм този текст и съм го публикувал на 31.07.2024 г.със заглавието: „Празни мисли на един празен човек. От края към началото и обратно за книгата „Времеубежище”. Заглавието само по себе си е показателно, но ми се налага да допиша
публикувания текст със заглавието: „Суетата е просто панаир”. А ето и самия първоначален текст:
Започвам от края за книгата „Времеубежище” на Георги Господинов /Г.Г./ заради това, че изданието е било разпространено и в Несебър. Все пак още в началото искам да уточня, че това не е роман, както твърди Г.Г., а ерзац роман, т.е. това е своеобразна книга, която е ерзац (на немски: Ersatz), или сурога́т – непълноценен заместител на нещо.
Понятието „ерзац“ става широко използвано по време на Първата световна война, когато в Германия поради огромния дефицит на стратегически продукти маслото се заменя с маргарин, захарта – със захарин, a кафето – с цикория.
Ерзацът е по-лесен за добиване, или по-евтин за производство, или сам по себе си е произведен от материали, които са по-достъпни. Един от ерзац-продуктите, създадени в онези години, е синтетичният каучук. Следва да се отбележи, че с тази дума често се обозначават продукти със синтетичен произход. И ако прочетеш от 11 до 370 стр. ще попаднеш на ерзацромана /ер/ „Времеубежище”. Последното изречение от ер на Г.Г. на 367 стр. завършва с думи, по-точно печатни знаци, със следната последователност, която пренасям тук на български и италиански език:
– 1. Жгмццрт№№№№кктррпх ггфпр 111111111…внттгвгтгвнтггг 777 ррр….
Žgmcccrt №№kktrrph ggfpr111111111… mcccrt Žgggf vntggvtgvnggggg777rrr…
Започвайки от края към началото се озадачих какво означават тези разчленени знаци. Опитвайки се да разшифровам тяхната тайна, забелязах някои повторения като знака Ž или поредицата „mcccrt“ или „ggf“. Очевидно нямам представа какво означава това, единствената идея, която ми хрумна е, че Г.Г. е искал да предаде с тези букви идеята за времето и ритъма, предшестващи словото.
Ако започнем в началото ер-а е структуриран в пет части: „Клиника за минало“, „Решението“, „Една отделно взета страна“, „Референдум за минало“ и „Дискретни чудовища“. Всяка от тях сякаш е придвижване напред в развитието на сюжета и същевременно е наситена с по-малки или по-големи локални, лични истории, със завръщания назад, в предишно време.
Много важно ми се струва непрестанното проблематизиране на времето, свързано с въпроса за надеждността на човешката памет. Тези въпроси и тяхното осмисляне също се разгръщат и придобиват по-дълбоки измерения.Но ако се вгледнем още повече, ще установим, че Г.Г. може да се определя не като писател, а като /писач/ събирач на истории.
Сюжетът накратко: Гаустин, алтер егото на Г.Г., е намерил начин да създаде клиники на времето, в които страдащите от загуба на памет могат да се върнат назад във времето, в което се чувстват най-добре. Тази болест, един вид продължителна темпорална амнезия по време на повествованието се трансформира в заболяване, от което страда цялото общество, жертва на колективен „Алцхаймер“.
Самоналожих се да прочета ер-а „напред – назад” и „отзад – напред”, а и на епизоди по средата.За ер-а установих, че „Времеубежище“ е първата българска книга, номинирана за „Международен Букър“, и първият „роман” на Г.Г., издаден във Великобритания, а изданието е отличено за превода от Анджела Родел.
Още преди това прочетох, че още през 2020 г. десетима от изявените български критици, теоретици и писатели : Иван Теофилов, Михаил Неделчев, Деян Енев, Мирела Иванова, Митко Новков, Гергина Кръстева, Иван Ланджев, Диана Атанасова, Мариана Тодорова и Емилиян Николов, посочват пред „Литературен вестник“, че „романът” „Времеубежище“ на Г.Г. е литературното събитие на годината!!! /удивителните знаци са мои/. През 2023 г. прочетох, че ер-а бил едва ли не „най-великата” награда за „Букър” не била не само за Великобритания, а и за целия свят !?!../удивително въпросителните знаци са б.м./
Наложих се отново да препрочета ер-а „Времеубежище”. Както и да се „напъвах” не можех да преценя друго, че ер-ът е трогателно – наивно издание. Първо, не ми стана ясно какво точно е това? Изясних си, че това не е роман, понеже няма сюжет, не са разкази, защото няма разказ, не знам какво е, наистина и не знам защо го има.
Изясних по-нататък, че за пореден път Г.Г. е взаимствал фрази, мисли, идеи и какво ли не, от кого ли не, сякаш е рогът на прозаизобилието. На този фон с гръмогласен хор от определени медии, кметове, председатели на журита, издатели, всякакъв тип блогъри, с всичка сила започнаха да възхваляват ер-ът на Г.Г. И това продължава да се случва, въпреки че ер-ът е явно под нивото на десетки български романи, излезли през последните няколко години.
Нека да си представим, че Г. Г. не беше от издаденото издателство „Жанет 1945” на агресивната Божана Апостолова и не беше превеждан с благословията на „Отворено общество“ и „Америка за България“: щяха ли неговите писания да бъдат преведени вече на 48 езика? Този въпрос е реплика от Анжела Димчева,българска поетеса, литературен критик и журналист и доктор по наукознание. Димчева уточнява,че преводачката на „Времеубежище“ – американката Анджела Родел, е директор на програма „Фулбрайт“ в онова Посолство. Преводачка с явно политическо влияние изпраща превода на български роман на американско издателство. Как реагира издателството – веднага издава книгата и я предлага за „Букър“ ?!…/б.м./. Тяхна им работа.
Развлекателно ли е все пак четивото на ер-а „Времеубежище”? Книгата може би в някаква степен е четивна, но не е творба, която ще запаметиш и ще разтвориш повторно за да си припомниш любими образи, колизии и сцени, защото няма такива.
Към „четивото” бих добавил още, че намирам книгата за скучна и неясна – няма история, а само разни откъслечни идеи и лутане между отминали събития. На времето
Джером К. Джером беше написал „Празни мисли на един празен човек“, а понастоящем продължението се съотнася към синтеза на ер-а на Г.Г.
Суетата е просто панаир…
Допълнителният ми текст е за присъдената награда „Международен Букър“ на Г.Г. „Международен” ли е този „букър”, съпоставим с италианската награда „Стрега“ на Г.Г.?
Той получи „Стрега Еуропео“, а не „Стрега“, но се представи на българската публика като лауреат на „най-престижната италианска литературна награда“. Това, разбира се, е вярно, но за „Стрега“, каквато Г.Г. не е получавал.
Разликата между наградите „Международен Букър“ и „Букър“ е същата като между „електрически стол“ и „стол“ или както биха казали професионалните философи, „Международен Букър“ се отнася така към „Букър“, както се отнася „електрически стол“ към „стол“.
Проблемът с Г.Г. не е в наградата, а в представянето й като някакво чудо невиждано. Наградата „Букър“, но не спечелената от Г.Г., е една от най-престижните награди в Обединеното кралство и Ирландия за художествена литература. Наложи ми се да проверя още допълнителната информация за присъдената награда на Г.Г.
През годините тя е сменяла многократно облика си, като създателите й никога не са били свързани с литературата. Учредена е през 1968 г. (около 7 десетилетия след учредяването на най-престижните награди в света по литература) от компанията „Букър“, която се е занимавала с корабен бизнес.
Постепенно бизнесът прераства в търговия на едро и логистика. За целта построяват много складове, които са предимно свързани с дистрибуцията на хранителни стоки, и се превръщат в много сериозен играч на местна почва в кетъринг бизнеса (изключителни снабдители на британските затвори), имат и много сериозен бизнес в захарната индустрия от Британска Гвиана (северно крайбрежие на Южна Америка). Понастоящем са дъщерна компания на Теско (британският гигант в областта на супермаркетите, каквито в България са известни Карфур, Метро, Билла).
При учредяването на наградата „Букър“ са известни като „Букър – МакКонъл“ до 2001 г., когато се придобиват от инвестиционната група „Ман Груп“ (британска компания за управление на активи, която се листва на Лондонската фондова борса).
До 2019 г. наградата е известна като „Ман Букър“ и паричната й стойност става £50 хил. (започва от £5 хил., удвоява се на £10 хил. през 1978 г.), а през същата година се придобиват от благотворителната фондация на американския филантроп Майкъл Мориц (завършил Университета „Оксфорд“) и съпругата му Хариет Хеймън – „Крейнкстарт“, и до днес те спонсорират всички награди „Букър“.
Ето една непредставителна извадка на лауреатите на наградата „Букър“, но не тази, която спечели Г.Г.:
• 1974 г. – Айрис Мърдок за „Морето, морето“ (философски роман за оттеглил се от света сценарист и режисьор в една вила на морския бряг. Той се раздира от суета, завист липса на емпатия и среща първата си любов…); Айрис е по-известна със „Сартр – романтичния рационалист“ (1953 г.), „Под мрежата“ (1954 г.) и най-вече със „Суверенитетът на доброто“ (1970 г.)
• 1980 г. – Уилям Голдинг за „Правила на преминаване“ (може да се преведе като „Ритуали“ или „Обреди на преминаване“; разглежда живота на група пасажери през 6-мес. им пътуване с кораб до Австралия през погледа на младия аристократ Едмънд Талбът, който е натоварен да напише пътепис и за целта си води дневник), първа част от трилогията „Накрая на Земята“ (2-рата част е озаглавена „Близки каюти“, а 3-тата – „Пожар по-надолу“); Голдинг е по-известен с книгата си „Властелинът на мухите“, преведена на български език със заглавие „Повелителят на мухите1“; лауреат на Нобелова награда за литература през 1983 г. Тази година „Букър“ регистрира едно много интересно събитие в историята си – Голдинг печели в последната минута, защото другият претендент Антъни Бърджес със „Силите на мрака“ отказва да се яви на церемонията преди да бъде уведомен дали печели. Бърджес е известен със сценария на филма-шедьовър на Стенли Кубрик „Портокал с часовников механизъм“ (текстът е изключителен и превъзхожда много от изредените тук произведения, но не печели наградата2, защото най-малкото е написан преди учредяването й – 1962 г., а дали щеше да я спечели иначе никой не знае)
• 1981 г. – Салман Рушди за „Полунощни деца“ (важен представител на литературния стил ‚магически реализъм‘; романът разглежда живота в Индия, която току-що е придобила независимост от Британската империя); авторът е по-известен с произведението си „Сатанински строфи“ (1988 г.), но неуспял да спечели „Букър“ през 2005 г. за романа-шедьовър „Шалимар клоунът3“, когато е изместен от много по-слабия роман „Морето“ на Джон Банвил (но пък това е компенсация за Банвил заради неговата загуба с несъмнено изключителният му роман „Обяснение на фактите4“ от „Остатъкът от деня“ на Казуо Ишигуро през 1989 г.)
• 1982 г. – Томас Кинийли с „Кивотът на Шиндлер“, станал литературна основа за прочутия филм на Стивън Спилбърг „Списъкът на Шиндлер“
• 1983 г. – Джон Максуел Кутси за „Животът и времената на Майкъл К“, описващ 70-те години на Апартейда в република Южна Африка; през 2003 г. печели Нобелова награда за литература (алюзия за този автор сме правили в уебсайта за романа му „Позор“ – PUB.bg, „Позор“, 19.5.2017 г., тук); романът „Позор“ печели и „Букър“ през 1999 г.
• 1989 г. – Казуо Ишигуро за „Остатъкът от деня“ – литературна основа на едноименния филм от 1993 г. с Антъни Хопкинс и Емма Томпсън; същата година (1989) и за същия роман печели и Нобелова награда за литература
• 1992 г. – Майкъл Ондатджи за „Английският пациент“, в основата на едноименния филм на Антъни Мингела с участието на Ралф Файнс, Кристин Скот Томас и Жулиет Бинош (през тази година Ондатджи разделя наградата с Бари Ансуърт за „Свещен глад“)
• 1998 г. – Иън Макюън за „Амстердам“; по-известен със следващата си книга заради едноименния филм „Изкупление“ (2007 г., в ролите Кийра Найтли и Джеймс Макавой)
• 2000 г. – Маргарет Атууд за „Сляпата убийца“, по-известна като авторка на новелата, станала литературна основа на дистопичния сериал „История на прислужницата“; печели „Букър“ повторно за „Заветите“ през 2019 г., когато я разделя с Бернардин Еваристо за „Момиче, жена, и всичко останало“
• 2002 г. – Ян Мартел за „Животът на Пи“ (филм на Анг Лий от 2012 г. с Жерар Депардийо).
Масовата аудитория съвсем не спада в тази цит. група, но масите са значително по-важни заради многочислеността си и притежаването на повече парични знаци като цяло. Този житейски факт е такъв и поради една много важна причина – журитата и оценяващите също не могат да бъдат причислени към групата на просветените, които пробиват с лакти и шутове до позицията на оценители.
От 2005 г. започва раздаването на биенале наградите „Международен Букър“, които стават ежегодни през 2016 г. Ето и справка за пълния списък на наградените с „Международен Букър“:
• 2005 г. – Исмаил Кадаре (Албания / Франция)
• 2007 г. – Чинуа Ачебе (Нигерия)
• 2009 г. – Алис Мънро (Канада); единственият по-значителен автор, спечелил „Международен Букър“, майстор-белетрист; печели Нобел за литература през 2013 г.
• 2011 г. – Филип Рот (САЩ)
• 2013 г. – Лидия Дейвис (САЩ)
• 2015 г. – Ласло Краснахоркаи (Унгария)
• 2016 г. – Хан Канг (Южна Корея)
• 2017 г. – Дейвид Гросман (Израел)
• 2018 г. – Олга Токарчук (Полша); печели Нобел за литература през същата година; тя е ключът към възхода на писача Господинов; Олга като с чук млати по главите журитата, присъждащи литературни награди
• 2019 г. – Джуха ал Харити (Оман)
• 2020 г. – Марике Лукас Райневелд (Нидерландия)
• 2021 г. – Давид Диоп (Франция)
• 2022 г. – Гитанджали Шри (Индия)
• 2023 г. – Георги Господинов (България). 2024 г. – Джени Ерпенбек (Германия)
Опитайте се да прочетете още веднъж за „Времеубежище“ и ще установите,че изданието на ер-а е изключително слаб, без езикови достойнства, с много повтаряне на клишета и в стил маниеризъм. Г.Г. действа на принципа си „като нямаш чудо, с което да се похвалиш – измисли си!“, вместо „направи си“. Това е стилът (маниеризъм) на Г. Г. – нелогична обстановка, провлачено време, театрална светлина върху „удължените“ обекти, погрешна перспектива, тотално отсъствие на баланс и хармония, претенциозност, натруфеност, надутост.
Все пак трябва да се отбележи, че наградата „Международен Букър“ е международен успех за Г. Г.(същото важи и за „Стрега Еуропео“). Укорителен обаче е стремежът към хиперболизиране на наградата – тя е това, което е, и нищо повече. През последните две години български медии с журналисти-илитерати много помагат, защото не разбират какви новини възпроизвеждат. Мога да илюстрирам това с новините от Острова. Основните новини на телевизия BBC One са в 18 ч. и 22 ч., озаглавени съответно „Новините в 6“ и „Новините в 10“. Може да видите емисиите им от 24.5.2023 г. в 6 ч. и в 10 ч., ако се намирате на територията на Обединеното кралство и сте платили абонамент. В тях не се споменава и дума за „Международния Букър“ или за Г.Г. Тоест, грандиозната награда не е отразена в централните новини на обществената телевизия във Великобритания.
Аз не съм имал възможност да гледам всички канали, но на официалния уебсайт на конгломерата медии не излиза нищо в търсачката, освен радионовина със заглавие: „Времеубежище“: едно предупреждение за капаните на носталгията“ и подзаглавие „Георги Господинов и преводачката Анджела Родел за спечелването на наградата „Международен Букър“ на BBC Radio 4. Смята се, че това е една от най-слушаните широкопрофилни радиостанции в британските домакинства.Казано иначе, литературните награди са бизнес като всеки друг. Придаването им на някакъв ореол се осъществява само от глупаци и е предназначено за глупаци.
Големият проблем възниква тогава, когато литературната награда е присъдена не за литературни достойнства, а за обикновено маркетингово позициониране (за да не бъда груб използвам евфемизма‚ маркетингово позициониране‘). Естествено, това важи за всички награди, а не само за литературните. Трябва да бъдат положени повече усилия от вещите в съответните области, за да научат децата, че между бездарността и надареността всъщност зее пропаст, суетата е просто панаир, каквито са и наградите, че ловецът на награди е като ловеца на глави – печели от грешките на другите.А широките народни маси се тълпят там, гдето им е втълпявано, че е хубаво, но те сами не го разбират. Не биха и могли.
Независимо и въпреки това преди година Г.Г. бе предложен за Нобелова награда за литература.Предложението е подписано от председателката на българския ПЕН клуб Здравка Евтимова. Кандидатурата на България е изпратена още преди няколко месеца, но до момента няма отговор от Шведския нобелов комитет. Номинацията е направена още през януари и е одобрена от всички 51 члена на българския клон на международната организация, каза председателката Здравка Евтимова:
„Идеята за номинацията на Георги Господинов за Нобеловата награда за литература дойде от професор Амелия Личева. Единодушно номинирахме Георги Господинов за Нобеловата награда. Негов екип ни помогна да не допуснем фактологически грешки, да посочим точно кои награди е спечелил, за кои е номиниран, за неговите изяви в света и България – така че разполагахме с пълна и точна информация за постиженията на Георги Господинов, който е член на ПЕН клуба, с което много се гордеем. В рамките на два дни придвижихме неговите документи и ги изпратихме на адреса на Нобеловия комитет“.
В края на краищата Нобеловата награда за литература за 2024 г. бе присъдена на южнокорейската авторка Хан Канг, което пък е показателно за червения картон към номинацията на Г.Г. от илитерати на ПЕН клуба – София.
