Със Златин Чаушев винаги сме си говорили от културата за всичко, и по всичко.В случая не става дума за позлатяването на Златю, а за неговата неизчерпаемост в съкровищницата от културното историческо наследство в Несебър.
Бях надалеч и не присъствах на поклонението на Златю. С днешна дата са ми достатъчни само няколко думи, характеризиращи за Златю.Първата ми дума за него е, че той бе неповторим.Той нямаше дубъл за казаното от него. Опитайте се, и ще се самоизлъжете. Това е така, защото Златю си е неповторим.
Още няколко думи за личността на Златю.Те се отнасят за творческия му процес: традицията, новаторството и приемствеността.А събирателния ми израз за тези три думи мога да синтезирам с една дума за Златю – той е неповторимият. Към него бих добавил и открояващите му си особености – кръводарителството и личната му поезия. Златю бе кръводарител-рекордьор, който повече от 40 години дарявал кръв два пъти в годината. Той е бил дарител повече от 125 пъти, с над 50 литра кръв, или -спасени близо 400 човешки живота. Неговата кръвна група бе нулева – можеше да дарява на всички.
Тогава Златю казваше: „Самият аз се чувствам добре, чувствам се възстановен и пречистен“. И добаваше: „Реших, че това е най-доброто нещо, което можеш да направиш, най-безвъзмезднот, безкористно и анонимно”. Делата му бяха пример за обществото в Несебър. Златю вече го няма, но би трябвало на стената на Общинската организация на БЧК – Несебър да се монтира символичната му паметна плоча.
Златю пишеше стихове.Той написа 10 стихотворения и те бяха първите и последните му в стихосбирката „Тебе те има”, отпечатани от „Понтика принт” – Бургас през 1993 г.
Заглавната страница бе: „Прилив”,а след нея бяха добавени още от: „Дневна светлина”, „Притча за черната овца”, „Снегът”, „Добрият човек”, „Спин”, „Градина”, „Трева върху камък”, „Спомени”, „Дано”.
Знаех, че Златю е написал още стихове и периодично през времето го приканвах
за събиране на първата му стихосбирка, но той все я отлагаше. Като за сбогом към Златю избрах последното му стихотворение „Дано”.
Дано
Нямат край белите листи, които очите ми тичат-
маратонци по печатните листи, които зачервени пресичат…
Но всеки финал е само начало на още по-безнадежден крос,
че виждам в листа – като огледало – пак Духът си нищ, гол и бос…
И отново по полетата чернобели
сбират очите ми ум, болка и смях.
Сякаш са мравки, мрачно поели
на гръб със зърна по-големи от тях.
Черноработници черни, а за награда –
вечно на очилата ми в стъклената клетка.
Само насън – за кротко пощада,
доколкото и сънят не е пак гледка.
Така е. И навярно ще продължава
на съдбата до страницата последна.
Моля се само, каквото и да става –
дано не ослепея, преди да прогледна!
