Да започнем направо с нехудожествената проза на Радостин Радев.Но все пак кой е и какъв е авторът на книгата „Вечният дуел”? За Радостин можете да прочете, че е завършил Националния военен университет „Васил Левски” – Велико Търново, граничен профил, до момента работи в структурите на Министерството на вътрешните работи, и се интересува от литература, история и спорт.
Сред тази биографична справка се „ражда” книгата „Вечният дуел”, събрана между двете корици с 25 текстови заглавия, които някои могат да кажат, че текстовете представляват нехудожествена проза.Но за да продължим с нехудожествената проза би трябвало да сравним текстовете между художествена и нехудожествена проза.Опростено казано, текстовете могат да бъдат художествени и нехудожествени . В художествените текстове се разказват случки, описват се картини, показват се чувства. А в нехудожествените използват главно съобщителни изречения.
Поджанровете на нехудожествената литература /проза/ се основава на реални събития, факти и информация. Към него включват биографии, автобиографии,мемоари, есета, и други произведения, които представят фактическо съдържание. И към това да уточним, че есето е вид нехудожествена проза, която изразява мнението на автора по дадена тема, в т.ч. и за памфлета.
И двата профила очевидно са предназначени да бъдат четени в ограничен кръг: от близки на авторите, от семействата им, от приятели и съмишленици. В зависимост от потенциалните читатели те ще бъдат съпоставяни с други заглавия и на база на съпоставките, ще се правят обобщения на своята избирателност.Но преди всичко „прозаикът” Радев преоткрива първо себе си, а след това предлага съществуващата тематика на „Вечният дуел”.
Книгата „Вечният дуел” на Радостин Радев няма лесен поджанр, читателят трябва сам да си го „изобрети”, тъй като авторът не представя образци.Да си даваме сметка, че нехудожествена литература е понятие, което често попада под прицела на спорещи езиковеди, литературоведи и всякакви други -веди.Все пак тяхната теория е опростена: „Щом не е художествена, не е литература, а е просто текст“.
Между първото заглавие „Христос им дава своето сърце”, и последното – „Вечният дуел”, можем да започнем с коментара „Одисея за Ковид 19”. В първото изречение е написано: „Всичко почна някак на майтап, интересно тогава не слушах рап, пиех „Джони“ за успокоение, и не ми пукаше за слънчевото затъмнение….”.
Продължим ли в текста, ще установим, че авторът добросъвестно « регистрира» новината на събитието. Но той никак не се ласкае да отчита фактите. Авторът ги изживява и ги онагледява, като ги показва от най-характерната им страна.Той е техният пристрастен наблюдател, но в изложението има и нещо съучастническо, нещо фамилиарно.
Всичко идва от богатството на преките впечатления на автора, от степента на личното проникновене в особеностите на темата, от гъвкавостта на въображението. Авторът «улавя» събитията в движние и в перспектива, « нещата от живота» стават релефни, физически, осезаеми, зрими.
Да си припомним откъде започва и се развива събитието : …всичко започна на майтап, не слушах рап, не ми пукаше затъмнение, странджанското село Звездец, Границата,началниците,подаръците под елхата за Коледа, страшният вирус от Китай, самолета… Всичко това е в развитие на процесса и явлениято. И авторът допълва за перспективата:
« И медици, ерудити, с титли тайнствени обвити, внесоха доза успокоение, със своето умозаключение».
Във всеки пасаж по-надолу налице са отделни повторения. Те са «оставени», защото всички те попадат в техните всекидневни прояви.Между впрочем понякога тези «повторения» са допустими и необходими дори.Защото акцентите са значими: «Решаваха с ковид всички уравнения, даже и природните земетресения. Добре поне, че не полудяхме, и напук на т.н. предсказатели, оцеляхме». Първото изречение от третия разказ «Войната в Украйна” е по аналога от втория:
«Войната започна някак на шега тази братоубийственна война. В този ден пиех джин с коняк и се радвах на щастливия си брак».
Майтапът и шегата обаче се променят. От покрай комшийката войната стига до Украйна: пушечното месо, пира, жените и бръчките. Зарибени са герои като украинския президет Зелински, Вова Путин, Хитлер, Наполеон, другарят Ким, другарят Байдън. И се започна една патаклама и края и не се вижда и досега,разказва Радев.И допълва: Нека двете страни да повоюват, за сметка на това световните банки ще пируват.
Разказът е стресяващ. Самото четиво е потресаващо, че хората вече заприличат на изтрещели роботи, време е човечеството да се събуди и да попита световните шарлатани: „Докога ще ни правите на идиоти ?“
Следващият текст в «Реализъм” разказвачът Радев изповядва, че не се вижда като поет, не може да свиря с китара като Висоцки, а Новият световен ред, едно към едно си прилича със Световната революция на другаря Троцки.
Към него се присъединяват Вова Путин и Ердоган, Достоевски с прозведенията им «Идиот» и «Престъпление и наказание». А също и за фантастиката на Артър Кларк, както и за „Западният фронт няма нищо ново“ на Ерих Мария Ремарк. На този фон разказвачът разгласява, че не чака покаяние от глобалните световни лъжци. Подготвят ни бавно за роби в новия дигитален свят, а реалността ще бъде жестока за всеки, без значение, беден или богат.
Разказвачът казва още, че световните хегемони я заливат отвсякъде с бежански потоци на рояци, няма вече лидери като Митеран, Палме, Де Гол и Ширак да й дадат спасителни знаци.
На власт постепенно идват „обратните“ и „толерастите“, чака се новата Мария-
Антоанета да викне на масите: „Яжте си пастите!“.Става дума,че ние като нация, сме територия на световната плутокрация. Ясно е каква им е целта, но напук на тях: „България пак ще възкръсне, като птицата Феникс от пепелта!“, апелира Радев.
Към тези разкази могат да се обособят още : «Негово величество Хазарта», «Ода за простака», «Ода за цифровата и дигитална революция». Те са «подчинении» на обстоятелствата. Нейните описания и размишления не разказват и не осоведомяват.Те сякаш водят активен дилог с читателя, с оппонента на своята гледна точка.
Те задават въпроси, спорят със себе си, търсят пресечна точка на противоположни истини.Разказвачът борави с един колкото конкретен, толкова и събирателен, максимално «обработен» жизнен материал.
Въз основа на широк кръг от непосредствени наблюдения авторът предлага свободни размишления върху същността на днешния живот. Но тези размишления не бива да бъде ограничавани от гледна точка на изразителните средства.Тя трябва да се «освежават» от повече стилове и форми.
Ако прочетете текстовете, ще установите, че авторът-разказвач възпитава вкус към лаконичното и афористичното мислене. Когато е на равнището, те се отличават с пластичните сравнения и живописните аналогии. Може да ги откриете и в наличните поанти: „Докога ще ни правите на идиоти“?, „Да не й обръщаме внимание в противен случай, човечеството ще полудее“, «Човечество, кога ще туриш кръст на този див хазарт, покварата убива ни душите», «Да потъне в забрава!», «Свършвам с тази фантасмагория и влизам в окопа, без бой не давам нормалната територия!»
В тази симбиоза намираме дълбоко вътрешно сродство с предпочитанията на нашия съвременник.Защото той обича всяко енергично изложение. На свой ред очевидно авторът – разказвач търси и постига общ език с енциклопедичната си образованост и интелигентност.
Към трите текста: „Море”, „Морски вълни” , „И пак за морето” Ако фрагментираме и групираме три текста на автора Радев: „Море”,”Морски вълни”, „И пак за морето” ще установим, че той следва предварително заявените си задачи, маркира измеренията на брега и безбрежията в пространството и времето през калейдоскопа на личните спомени и впечатления.
Да продължим с „обглеждането” към разказа „Море” на 50 стр.: „Морето, казват, е енигма, кой може да го разбере, то носи тайни и послания от миналите светове. Отнася болките, мечтите и мие нашите грехове, и пак остава вечно синьо, напук на всички цветове”.
Няма по – рязка граница от тази, която задава морето, но няма в обозримия свят и по-безпределно безбрежие от сливащите се на морския хоризонт граници на земното и небесното.
Морето поставя границите, но и е най-мамещата възможност по приключението за отместването им, за разширяването им до границите на света. А това е и шанса за вечната мисия, сгряващи сърцата си „крайбрежните” обитатели.
„И тук е бурно, ту спокойно, като човешката душа, но пази спомени далечни от сътворението на света. Човек е сила необятна, и в бъдеще не ще се спре, но винаги се укротява, със тази думичка море».
Защото границите между “своето” и “чуждото” никъде не са така динамични, подвижни, отложени (някъде отвъд хоризонта), както са край морето. Затова и морето, като свободата, е състояние на духа – носиш го в себе си, където и да си. Или не го носиш.
А ето от разказа „Морските вълни” на 45 стр.: „Морските вълни ме връщат във моето детство, как заливаха замъците ми на пясъка и оставах без наследство….
Копнеехме за платноходки, да преплуваме океаните с лодки, но глухи бяха морските вълни, да чуят нашите мечти. Къде изчезна, мило мое детство?
Пресичането между границите на детството и сливането на хоризонтите им никъде не се откриват така, както на морския бряг. Същото море и същият бряг е връзката между платноходките, преплуващи за океаните, от която поколения наред се наслаждават на залива.В тази му специфика се корени и генезиса на бреговете и безбрежията, заложени в търсенията на автора за вярата в човечността и в добротата.
И към разказа „И пак за морето” на 46 стр.: «Жена ми каза „Стига си чакал помощ от Небето, напиши най-после и нещо за Морето…. ……Навътре в морето плуваха рибарски лодки, какъв ли беше уловът им, едва ли морски котки. На хоризонта се мяркаха кораби без товари, мечтаех си да ме закарат на остров Бали».
Припомних си избраните думи: „Морето сближава всичко далечно”. Те са от съчинение на Йоан Екзарх от IX век. И за пореден път човек може да се убеди, че морето свързва “разкъсаните връзки на времената”.
Да свързва времевите пластове, да ги приплъзва и наслагва, да играе с тях, е способен за това само разказвачът Радев.Морето вечно е същото и винаги променящо се, инвариантът и вариантите му са в едно.
Морето е възможност… да влезеш в граници, т.е. в брегове (защото брегът е най-рязката граница). А границата е нещо основополагащо – тя очертава своето, приватния свят, в който се чувстваш уютно, защото е родината на собствената ти идентичност.
И за ”Вечният дуел”
Свети Валентин или Трифон Зарезан, мъжът е вечно влюбен и пиян, дали жената ще го отнесе, накрая тя си знае най-добре, за това пише авторът – разказвач. А ние можем да добавим: тя или той – вечният дуел между мъжа и жената или може би перфектното допълнение?..
Изправен съм пред вечната дилема: какъв подарък аз да избера, сгреша ли, може би метла ме чака, а за финал и кавга да отнеса, допълва разказвачът.
Би трябвало да допълним, че перфектното допълнение към «дуела» е за детето в семейството.Няма никакво значение дали спорещите ще се дуелират с бяло вино или с розе. Кардиналният извод е:«Така решихме ний накратко да сложим край на този спор от векове, защото без значение виното, горчиво или сладко, обичта ни никога няма да ни подведе». А детето – то ще бъде сред родителите.
