Прочутата фраза “Да, ама не!” Петко Бочаров произнася на 23 февруари 1992 в предаването “ТВ око”. Тази сакрална фраза става толкова популярно почти колкото Радичковото “Мамка му и прасе!”. “Не съм я измислил тази фраза, чул съм я отнякъде – коментира след това Бочаров. – Аз само я употребих на подходящо място. Е, днес ми е приятно, че именно тя остава свързана с моето име. 
А как се стигна до втората фраза на Бочаров: „Не, ама да!”.Тя произлезе от книгата на ”Петко Бочаров на 90? Не, ама да! Юбилеен сборник коментари 1988-2009”.Тогава Бочаров беше написал няколко реда в уводните думи: „Мой приятел казваше, че скромността е кокоша добродетел и беше прав.Нито съм, нито искам да съм скромен, защото с тези 90 на гърба си знам колко струвам”. По това време си купих книгата с екслибриса на Петко Бочаров на 19.02.2009 г.Тогава изчетох и препрочитах публикациите на Бочаров: „Общество и право”, „Демокрация”, „Всяка неделя”, „Свободна Европа”, тв „Око”, „Дарик радио”, „Труд”, агенция „Балкан”, „Про Анти”, „Дневен труд”, „Дума”, „Неделник”, „Кеш”, „Новинар”, „Правен свят”,”Новото време”. Е, не всички, а само някои публикации.
Дори да прочете тази книга /дори и не другите книги, допълнително написани/, Бочаров не е само онзи пламенен разрушител на болшевишкото твърдоглавие. Както мнозина български интелектуалци той сякаш изживя през последните години своята вътрешна еволюция, че новото ще дойде само с отхвърляне на старото. Кой у нас е предполагал, че у “новите” живее по нещо, което носеха у себе си и “старите”.
Еволюцията на Петко Бочаров започна от края на 1992 г. Водоразделът е падането на правителството на Филип Димитров. Едни го нарекоха доброволно сдаване на властта. Други – парламентарен преврат и измяна на волята на избирателите. Бочаров е откровен – “Съюзът на демократичните сили, над чиито първоначални стъпки пърхаха мечтите на стотици и стотици хиляди българи, изложи на показ структурни дефекти и ръководство, печално неспособно да го води през подводните рифове на прехода към демокрация”.
И сякаш, предчувствайки как червените хули се превръщат в сини ругатни, Бочаров се зарича: ‘‘Който обаче не иска да се мокри, да не излиза под дъжда. Казах и ще продължавам да казвам каквото мисля, а кой как ще приема думите ми, си е негов проблем”.
Превърнали се вече в една фило-фобска нация с очертана синьо-червена журналистика, днес може би няма да съзрем достатъчно жаждата за истина и личностната позиция в коментарите на Петко Бочаров. Това ще го сторят едни по-малко наелектризирани с политически заряд читатели. Дано тяхното време дойде по-скоро…
Няколко години по-късно се запознах с Петко Бочаров. Доверено лице от БТА ме представи пред Бочаров в навечерието на обявяването на отличията за„Наградите за телевизионна журналистика” в Свети Влас и по този начин присъствах на вечерта за първи път в залата на комплекса „Адмирал”.
Преди това се заговорих с Бочаров, а той ми разказа, че първите трима съоснователи са: професор Ивайло Знеполски, Иван Гарелов, Любен Дилов – син.Сред инициаторите на наградата са още: доцент Георги Лозанов, Георги Тенев, Копринка Червенкова, Димитър Найденов, Павел Васев, Стефан Димитров, Антони Георгиев и журналиста -ветеран Петко Бочаров. Всички те са обединени по символичното име „Кръг 11”.Тогава Петко Бочаров, Иван Гарелов и Георги Лозанов проведоха дискусията “Журналистика и гражданска позиция” в Свети Влас през 2012 г.
По време на дискусията „Журналистика и гражданска позиция”
Извън дискусията Петко Бочаров е интересен събеседник, който можеш да научиш за него тет – а – тет. Можеш да научиш, че пенсията на Бочаров била от 293 лв,
но само за парно плащал 260 лева, а другите разходи като телефон, ток и т.н стават повече от пенсията. Но нали изкарвам все пак някой лев все още и от журналистиката.
Сега на колкото съм години – на 90, разказваше Бочаров, последните 20 години са ми най-задоволяващи и най-щастливи. Противно на общото мнение при мен наистина е така. Бочаров още припомни, че през ум не ми е минавало, че ще става журналист. Виждах се по-скоро в академичната кариера – преподавател, професор…
През 1952 г. Бочаров научава, че се търсят преводачи в БТА, явява се на конкурс и на 9 юли 1952 г. постъпва на работа в агенцията като редактор-преводач от английски език в редакция „Международна информация“ (МИНФ).
В нея работи до пенсионирането си на 1 октомври 1983 г. В БТА той е редактор-преводач в редакция „Международна информация“ до 17 май 1960 г., когато става завеждащ сектор „Америка и ООН“ към МИНФ. На 1 октомври 1966 г. е преназначен на завеждащ отдел в МИНФ. След това в редакция „Международна информация“ заема различни длъжности. Водил е и телевизионното студиото в БТА „Последни новини, пръв коментар“.
В различни периоди сътрудничи и на Българската национална телевизия (БНТ), а на 20 януари 1962 г. прави първия авторски коментар – от 4 минути в „По света и у нас“ с логото: БТА/БТ. Темата е „Конференцията на външните министри на от Южна Америка в Пунта де ла Есте“, а отзивите за коментара му са блестящи. Сн.1-5
След напускането си от БТА, Петко Бочаров става журналист на свободна практика и през 2016 г. е най-възрастният действащ журналист в България.
.
През 1991 г. Съюзът на демократичните сили го предлагат Бочаров за депутат от район „Средец“ в София, но той отказва, защото смята, че депутатстването не е за него, че е журналист и иска да бъде свободен, да знае, че за това, което казва, само той носи отговорност.На 20 май 2014 г. Петко Бочаров бе удостоен с наградата „Златен век“ – печат на Симеон Велики, на Министерството на културата.
Бочаров ми разказа, че е строил и Националната опера по времето, когато е работил като арматурист. Налагало му се да копае канали, да работи в мина, да изнася въглища с вагонетки.Макар че е направил първият телевизионен политически коментар Бочаров отказа пред мен да разкрие защо е бил в затвора през 40-те години на миналия век, но и не изтъква политически причини за попадането си зад решетките.
В един от разговорите ни помолих Бочаров да ми каже трите основни правила в журналистиката, на които никога не е изневерил. Ето ги: първо, когато пишеш или говориш за нещо, трябва да познаваш материята. Задължително. Второ, трябва да вярваш в това, което пишеш или говориш. Също задължително.Трето, пиши и говори на литературен български език, използвай невероятните нюанси на нашия език, не го наранявай с фрази като “Има ли някого?”. Бочаров каза още: „Моята рецепта за дълголетие е да бъда в мир със себе си и със света. Мъжът минава през различни възрасти, които могат да дадат решаващо отражение не само върху живота му, а върху това, което е направил през този живот”.
Е, това е, приключи Бочаров с екслибриса си: „Млади колега, живейте си живота и не се впрягайте прекомерно, ако нещо не върви. Важното е никога да не губите вяра в себе си. И да си даваш сметка, че след като навършиш 90 години, всеки рожден ден е вече юбилеен”.
И съвсем най-накрая е разказаното от мен, че негови приятели направили проучване и се оказало, че е най-възрастният журналист в Европа е Петко Бочаров .„Никога не съм мислил, че ще се фукам с възраст”, пошегува се доайенът.А с прословутата си фраза „Да, ама не!“, която послужи на доайена за заглавие на книгата си, се перифраза с новата книга в обърнат вариант : „Петко Бочаров на 90 години: Не , ама да!“.А това не е нищо друго освен, че всичко разказаното от Петко Бочаров остава в историята на журналистката.
